If you want to know what a man's like, take a good look at how he treats his inferiors, not his equals.

Преди 2 години.

Ето го. Колежът, най-страшният и кошмар... На моменти се чудеше защо изобщо настоя за това. Майка и предложи самостоятелна форма на обучение, но Кари категорично отказа. Ако искаше да спечели стипендията за Джулиард, която бе единствения и шанс да постъпи в университета на мечтите си , трябваше да премине през колежа и то с повече от отличен успех. За целта трябваше да мине пред този кипящ от живот персонален ад, и бъде достатъчно силна да запази себе си.
С тежка въздишка момичето добута количката по металната рампа, която бе монтирана отстрани на парадното стълбище. Поне училището бе приспособено за такива като нея. Сакати...
-Пази се! - извика някой за гърба и, но вече беше късно. Една футболна топка се удари с глух тътен в глава и. Момичето изохка тихо и се хвана за нараненото място. Слава богу, поне нямаше кръв. Групичка момчета облечена в шорти, тениски и дълги до коленете чорапи се задаваше наперено по коридора. Косите и лицата им бяха мокри, което очевидно значеше че се връщат от тренировка или нещо такова. Познанията и в областта на спорта бяха еквиваленти на тези на ескимос по бански костюми. Виждаше че момчетата са някакви спортисти, но нямаше идея какво точно спортуват. Нещо с топки очевидно.Прииска и се да стане невидима и бързо започна да бута количката си в отстъпление, но естествено прословутия и карък трябваше да се задейства точно тогава. Спирачката на едното и колело се закачи за близкия парапет и количката стана неуправляема. Вихрушка от метал, кожа и крайници полетяха надолу и в крайна сметка Карина се оказа на земята точно в краката на едно от момчетата. Мразеше да е толкова безпомощна. Мразеше унижението което изпитваше в момента заради проклетите си безполезни крака. Опита се да се набере обратно върху количката, но крехкото и тяло просто нямаше тази сила. Мислено проклинаше всичики богове на лошия късмет, които могат да съществуват.

Денят едва беше започнал и отборът вече тренираше. Амбициите за тази година явно бяха големи. Треньорът изглеждаше пределно мотивиран миналогодишното второ място да се превърне в победа и това ясно си личеше по това на какво бяха подложени момчетата, събрани на игрището. Цялата ситуация изглеждаше по-скоро като военно обучение отколкото тренировка по футбол и компромиси на терена нямаше. Но пък затова в училището момчетата от отбора имаха доста привилегии, а персоналът си затваряше очите за голяма част от действията им. Точно по тази причина голяма част от отбора си правеше каквото си иска извън футболното игрище. Джак Уайлдър не правеше изключение. Въпреки упорстването, безкрайните скандали и всякакви номера каквите момчето можеше да се сети, накрая се озова в прословутия колеж, за който Ричард настояваше.
Въпреки първоначалното си нежелание да бъде тук, Уайлдър бързо осъзна, че всъщност това място не е толкова лошо. И без това беше на косъм да бъде изхвърлен от предишното си училище. Освен това тук имаха футболен отбор, който беше значително по-добър от предишния му. Откакто момчето се присъедини към него, започна да получава и специално отношение, което определено му трябваше тъй като Уайлдър не беше започнал по най-добрия начин и тук.
След поредната серия кондиционни упражнения се чу гласът на треньора:
- Добре, госпожици. Достатъчно за сега. Към съблекалните.
Отборът тръгна натам, като концентрацията, която ги беше обхванала преди малко се превърна в подритване на топка и закачки между съотборниците. Един от тях подритна коженото кълбо в опит да изпълни, нещо, което явно беше виждал само по телевизията, но топката отскочи, а момчето се опита да извика на всички в онази посока да се пазят, но беше прекалено късно. Топката удари с доста голяма сила някакво момиче, което явно се опитваше да използва рампата за хората с увреждания, която беше на дестина метра от съблекалнята:
- Хубав удар, Матюс, почти довърши работата. - провикна се Уайлдър, кимайки към инвалидната количка на момичето - Сигурно и тя самата би могла да насочи топката по-добре от теб.
Останалите се разсмяха гръмогласно и започнаха да му се подиграват също, а Матюс се чудеше какво да им отговори, за да се защити. Въпреки цялата ситуация отборът продължаваше да се движи към съблекалнята и малко преди да стигнат нещо се просна в краката на Джак доста изненадващо. Момчето погледна надолу и видя същото момиче, което Матюс беше ударил с топката преди малко. На лицето му се появи подигравателна усмивка. Приклекна леко, за да е сигурен, че ще го чуе и каза:
- Не ти ли стига толкова от футболния отбор за днес?
Преди тя да успее да отговори покрай тях мина треньора, който явно беше видял случката и се провикна:
- Уайлдър, свърши нещо полезно и помогни на момичето.
Може би защото треньорът беше единствения човек към когото Джак изпитваше някакво уважение в този колеж, момчето реши да го послуша. Погледна отново към нея и видя, че се опитва да се повдигне на количката:
- Успех с това. - изсмя се Уайдър, имайки предвид опитите й. Личеше си,че момичето започваше да се ядосва от създалата се ситуация и държанието на футболиста пред нея, но за сега тя продължаваше да не казва нищо.
Без повече приказки, Джак повдигна от земята и я намести в инвалидната количка. Сложи ръце на облегалките от двете й страни, така че двамата бяха лице в лице на сантиметри един от друг:
- Знам, че ти хареса, но не се надявай да се повтори скоро. Сега можеш да изчезваш да се жалваш на някого колко труден е животът ти.
Уайлдър й намигна и се усмихна чаровно, все едно току-що не беше я нарекъл жалка, а по-скоро й беше направил комплимент, след което се обърна, за да продължи към съблекалнята.