The day that she see his eyes agein [ Joseph& Marian]

Лекият бриз, който подухваше беше доста успокояващ. Допълваше го пълната тишина, която цареше наоколо. Може би това се дължеше на факта, че наоколо нямаше жива душа, освен един мъж, който лежеше на върха на скалите и беше вперил поглед в небето. Пръстите на едната му ръка стискаха почти празна бутилка с уиски, а погледът му беше премрежен.
Джоузеф Съмърс не беше от онези романтични хора, който идваха с гаджето си да гледат залеза или да си направя разходка на лунна светлина, но във времето след излизането от затвора си започна да оценява доста неща, които преди беше пренебрегвал. Едно от тях беше звездното небе. В трите години, в които единствената гледка му бяха четири стени в ужасен сив цвят, си беше представял хиляди пъти нощното небе навън.
Мъжът не беше и от хората, който се напиваха всяка вечер до припадък. Но напоследък се беше превърнало в нещо като традиция за него да идва на това място и да се наслаждава на тишината с бутилка уиски. Колко странно нещо беше живота. Докато беше зад решетките, Джоузеф се побъркваше от тишината и самотата, които го заобикаляха през повечето време. А сега, когато най-после беше на свобода, те бяха едно от нещата, които желаеше най-силно. Защото не можеше да понася мазните физиономии на хора, които го бяха оставили сам като куче преди време, а сега се правеха на негови близки. Разбира се, че е лесно да имаш приятели, когато всичко трудно вече е зад гърба ти. От другата страна бяха и хората, които все още се опитваха да провалят живота му, въпреки, че вече беше излежал присъдата си. Присъда за нещо, което не беше извършил. Хората бяха ужасни.
Най-вече Мариан Вилиан. Мразеше я с цялото си същество, но тя никога не напускаше мислите му. Искаше да й причини същата болка, която тя му беше причинила. Искаше да страда.
Съмърс довърши съдържанието на бутилката си и я остави да лежи до него. Планът му, за отмъщение беше готов и вече в действие, но цялостното му осъществяване щеше да отнеме малко повече време. Вилиан беше наясно, че Джоузеф ще се опита да превърне живота й в ад - самият той и го беше заявил пределно ясно още първия път, след като се бяха видели след излизането му от затвора. Но момичето не предплагаше какво я очаква и кога точно ще й се случи. Това беше и част от плана - мъжът искаше да е в неведение, за да се измъчва още повече от несигурността. След като в подходящия момент тя разбереше какво я очаква, вече щеше да е прекалено късно и нямаше да може да направи нищо освен да стои и да гледа - още една форма на мъчение - безпомощност.
В този момент някой срита Джо и го извади от унеса му. Над него се извисяваше женска фигурна, която успя да запази баланс първоначално след сблъсъка и започна да се извинява, но по неясни причини след малко се строполи върху мъжа. В състоянието, в коет се намираше, Съмърс не я разпозна веднага, но след малко успя да фокусира лицето й. Това трябваше да е най-тъпата шега, която вселената можеше да си направи с него. Мариан Вилиан. Сериозно ли?
Джо се засмя и с горчивина и студенина в гласа каза:
- Знаех, че ти липсва времето когато не бяхме врагове Мари, но чак така да ми се нахвърляш...

Залитна без да се усети, а тялото й се удари в нечие друго, а по него преминаха странни тръпчици, койтов мига в които чу гласа и думите му просто изчезнаха. Присви устни повдигайки се от него.
Не можеше да повярва, че от всеки мъж и всеки човек в този град тя попадна точно на Джо. Извъртя очи вече бе наясно, че се е върнал с цел, знаеше че иска да й отмъсти, но не знаеше кога да го очаква или какво отмъщение бе измислил.
На моменти през мислите й минаваше отново някой план за бягство, но всеки път се отказваше защото й бе писнало да бяга, да се крие. Бе говорила с брат й и все си мислеше, че можеше да се промени. Но спомените за това, което бе старила, дори и това че бе натопила и Джоузеф...въпреки, че бе невинен бе виновен за много други неща..така че колкото и да съжаляваше все пак така или иначе той имаше и дпуги вини за изкопуване. Но промяната й нямаше да е пълна докато той се появяваше постоянно й я връщаше назад.
- Не. Определено не ми липсва, но ти ме съмняваш. - отвърна му тя изправяйки се. Е може би го лъжеше, може бе наистина й липсваше това време. Времето, в което дори не вярваше, че именно него щеше да напоти..но това беше преди и единственото което явно изпитваше той към нея бе омраза. Омраза, която бе му поставила за цел да й отмъсти. Така седяха нещата независимо дали тя не го мразеше той го правеше открито.
- Ами ти? Ти какво правиш тук или това е мястота на което кроиш болните си планове на отмъщение? - попита го Мари като отстъпи крачка назад искаше да може да наблюдава действията му, защото на моменти наистина се боеше, че може да я изненада. Въпреки, че никога не го бе показвала и госпожица Вилиан бе човек и имаше страхове, а нейниь страх беше той.
- Или пък просто ти липсвах и за това седиш на тайното ми място? Всъщност как го откри? А да сетих се да не си започнал да ме преследваш? - е добре определно искаше да прикрие притеснението си с всички тези въпроси. Приближи се с бавна крачка към него отново, сякаш за да докаже не само на себе си, а и на него, че страха не й е присъщ.