I don't hate you ... I just don't like that you exist.. - Elvira, Victoria and Davon

Човек би си помислил как скъпата ни Елвира бе решила да приеме подобно предложение. Истината беше, че изобщо не й беше особено трудно да го направи. Беше способна на всичко, не се интересуваше от неща като последствия. Дори пред нея да стоеше Господ, пак нямаше да й пука. И за какво? В крайна сметка, всички все някога умираха, а пред Смъртта всички бяха равни. Нямаше за какво да се съревновава, когато знаеше, че всички ще отидат пет метра под пръстта.
Мислеше си за това, докато се приготвяше, искаше да се подготви не само външно, но и вътрешно - трябваше да нахрани наранената си душа с разни пълни безсмислици, за да не направи някоя глупост. Имаше нужда от голяма доза спокойствие, което си бе осигурила именно чрез онези думи по - горе, които си повтаряше постоянно .. сякаш щяха да й помогнат и наистина да може да се похвали блондинката с това, че бе успяла да постигне главната си цел - да удържи характера си.
Пълни глупости. Това нямаше да стане. Вътрешно искаше, но и знаеше, че такова нещо не беше особено възможно. Толкова много злоба се бе насъбрала и обградила чистото й сърце, че просто нямаше начин да я премахне. Не и докато не си отмъстеше. Само така щеше да получи шанса да се върне наистина към себе си - така мислеше тя. В действителност, проблемът й бе различен. Липсата на пари беше способна да изтрие и последната капка дообрина, която й беше оставала.
Може би ще си кажете, че омразата я лишаваше от разум, но това не бе така ... не и напълно. Все още можеше да мисли, да разсъждава ... иначе как щяха да ограбят онзи Евънс? Как? Ако не беше тя, ако не беше съумяла да извърти нещата в тяхна полза, нямаше нищо да направят. Не смяташе себе си за единствената, която можеше да се справи ... имаше по - опечени крадци от нея, но ако Елис бе останала сама, то еиднственото, което щеше да получи, щеше да бъде нищо, макар че те самите не получиха много, но поне разбраха, че може да се получи.
Повдигна вежди и се погледна в огледалото, което беше на няколко метра от нея. Беше почти готова и отново изглеждаше безупречно, както винаги. Беше похарчила всичко, което имаше заради тази вечеря. Нарочно. За да видят, че можеше да се оправя сама, а тя очевадно, можеше. Липсваше й само едно нещо - телефонът. Не можеше да го намери. Преобърна цялата стая, буквално. Дори обърна леглото си, за да се увери, че не е паднал някъде отдолу. Не можеше да види, тъй като когато се наведе, единственото, което виждаше беше тъкмина, затова се обърна към друг подход. Но и там го нямаше. За миг си помисли, че го е била забравила. Щеше да припадне. Това нещо струваше повече от заплатата й, буквално. Трябваше да го намери, нямаше как да го е зарязала някъде. Знаеше много добре, че го държеше, той беше с нея през цялото време. Не можеше да изчезне. Поклати раздразнено глава, а после го чу. Звънеше. Въздъхна. Камък й падна от сърцето. Нямаше да ходи никъде, ако това не се беше случило. Бързо премина погледът й през цялото помещение. Не беше тук, нямаше го дори в банята, както й се стори. Ръката й премина през косата й, като се задържа на челото й, щеше да се побърка. Излезе от апартамента и тогава го видя на входа.
Напрежението й не бе изчезнало, но сега беше доста по - спокойна. Взе го със себе си, за да може да й е пред очите винаги, за да не го загуби, за да го ... покаже, нали щеше да играе и този път. Всичко трябваше да е точно. Че кой ходеше без телефон някъде? Щеше да е глупаво да се яви без. Върна се в апартамента и не обърна особено голямо внимание на позваняването, което беше от Виктория. Не знаеше как беше позволила на тази да влезе в живота й, но вече съжаляваше .. нали й беше приятелка ... коя приятелка се женеше за врага й? Що за човек?
Елвира тръсна глава и замина да дооправи грима си, защото от притеснение бе забравила, но нали се бе сетила ... иначе щеше да прилича на идиот, а това само щеше да ги позабавлява. Може би щеше и това, че колата, с която щеше да пристигне, беше такси, но не се тревожеше за това. Нали изглеждаше добре? Не й трябваше друго. А и предвид факта, какво беше състоянието й, всичко изглеждаше доста добре.
Стигна до ресторанта така, както бе решила и по - рано, нямаше друг вариант, не би се навила да дойде пеше ... щеше да изглежда така все едно не можеше да си повика такси и да му плати а съответната услуга. Влезе и потърси с поглед своята Виктория. Какво ли искаше това проклето творение? Защо вечеря? Дали искаше да постигне нещо? Интересно ... щеше да разбере.
- Здравей, снахичке - каза блондинката, когато застана пред масата. - Колко си очарователна - каза, като всъщност дори го мислеше ... наистина изглеждаше добре, но не го мислеше напълно.
Седна на едно от двете свободни места и това, че са две леко я притесни. Можеше да предположи кого чакат, но какво толкова? Психическият тормоз не й влияеше особено, ако за да разклатят психиката й, бяха дошли, но и физиката не я вълнуваше особено.

Ако върнеше лентата назад, някъде далеч от сегашния момент, можеше да си спомни за всичко. Цялата случка още се въртеше като лента пред очите й ... все едно го гледаше пред големия екран в залата и ядеше пуканки. Е, ако беше така, щеше да се забавлява особено. Но случаят беше реален и не й се харесваше. Знаеше какво си мисли Виктория. Беше сигурна, че щеше да обвинява Елвира, Елвира също щеше да се обвинява на нейно място. Нямаше защо да й се сърди. Беше поела риск и нямаше да предаде човека, на когото бе обещала да мълчи, да лъже. Не обичаше, но трябваше. Не можеше да предаде, макар че изглеждаше така - не беше, винаги правеше така, че някой да беше добре. Елвира винаги знаеше какво и защо го прави. Винаги имаше идея, имаше цел иначе нищо не правеше. Защо щеше й бъде, изобщо?
Сега също имаше цел. И щеше да се опита да я изпълни. Не на всяка ... но почти всяка цена. Кимна на .. комплимента. Изглеждаше някак различна, може би притеснена. Имаше нещо, което криеше. Елвира познаваше Виктория, а тя не се беше променила никак. Същата добра душа си беше, но женена за Сатаната, горката. Понякога се чудеше как някоя можеше да се влюби в Дейвън? Още повече се чудеше как можеше тя, самата, да го обича толкова. Може да го мразеше много в момента, но и много добре познаваше себе си и слабостите си. Въпреки всичко, което се бе случило между тях, тя все още го обичаше. Той й беше брат и макар че искаше много да прекъсне тези отношения, знаеше, че не го искаше съвсем. Беше готова на почти всичко заради него, колкото и упорито да отричаше. Особено когато лягаше. Мислеше си за него, заради неудобното легло, което й напомняше, че беше бедна и не си беше у дома. Тогава пак я връхлитаха тези мисли и тя ги отпращаше, но те се връщаха отново и отново.
А пък тази Виктория си мислеше, че можеше да дразни Елвира, на която отдавна бе спряло да й пука. А и какви бяха тези глупави думи? Естествено, че щеше да черпи тя, нали я беше поканила ... да не би Елвира да я беше извикала? Не стига, че губеше времето й, че и задаваше тези въпроси. Щеше да е нахално да иска Елвира да плаща. Щеше да й се озъби. Нямаше да остави устата й да си хойка наляво - надясно, все едно говори с дресираното си куче и го кара да дойде.
- Извини ме, капризната ми душица не е готова, почакай - каза Елвира, докато оглеждаше менюто, всъщност разлистваше страниците, губеше време. - О, Вие сте тук. Съжалявам - каза, когато забеляза сервитьора ... е неговото време нямаше да губи, знаеше вече колко е изнервящо. - Вода и омар - каза, като му се усмихна и остави менюто на масата.
Очите й също се смееха. Беше развеселена. Така искаше да изглежда.
- Добре, разбира се, не бих се оплакала - усмивката не напусна напусна лицето й, което сияеше, беше толкова красива. - Не мисля, че е моят тип, но поне засега мисля, че е подходяща - каза, докато въртеше стъпалото си на крака, който беше кръстосала, е, Виктория не можеше да го види, но това много успокояваше Елвира. - Ами ти как си? Как я караш? - повдигна вежди и обходи облеклото й.
Беше й казала, че изглежда добре, но да дойдеш в скъп ресторант с това облекло, беше срам. Това можеше да си го позволи Елвира, а не тази богаташка! За какво им бяха тези пари, когато не ги използваха?
Не можеше да го разбере това момиче. Трябваше да я шашне някак, да открие слабото й място. Искаше да стане интересно. Този разговор й омръзна. Нещо, което щеше да й се стори симпатично, щеше да свърши работа.
- Как е Бранд ..? - едва не изречено името направи силно впечатление на момичето пред нея, а това беше и целта. - ... исках да кажа, брат ми? Как е той?
Нямаше търпение да разбере какво ще се случи.

Елвира знаеше всичко и нямаше нужда дори да пита какво се случва в живота им. Знаеше за Миша. Имаше си своите начини, за които ще разберем малко по – късно. Важното е сега, че Айс знаеше много добре как да извлича информацията, особено онази, която щеше да й най – полезна, а тази не беше за пренебрегване.
- Миша, нали? – попита и забеляза как изражението на брюнетката някак се промени.
Както казахме и по – рано, Елвира никога не губеше времето си. Знаеше какво и как да го направи. И сега имаше план. Щеше да опита, най – накрая, да отмъсти на брат си, но и на Миша за това, че го е изоставила и че го е карала да страда. Човек би си казал, че му е достатъчно, но не. За Елвира не беше. Все пак едва ли някой и друг на нейно място щеше да отхвърли вината му, заради тези страдания. Явно и тя го е наказвала за нещо. Иначе защо да го прави?
- Но защо се тревожиш за нея – намуси се, за да изглежда така сякаш има зъб на Миша, но всъщност не се интересуваше особено от нея, въпреки че и тя може би щеше да страда, а Елвира искаше това просто защото щеше да е по - забавно – за измамата й също трябваше да се помисли. – Как би могъл един мъртвец да ви раздели? – попита Ел и се усмихна лукаво. – Тя е никой. Помня погребението й, Виктория. Помня смъртния й акт. Тя е мъртва. Дори да е жива сега, пред закона тя е никой. Как може един такъв човек да ви раздели? – каза Елвира и отново смрази усмивката си. – Ти си адвокат. Отърви се от нея, бори се за любовта си, ако смяташ, че си заслужава. По – добре от мен трябва да знаеш как се наказва една такава измама. Тя не може да се спаси. Вече е белязана от смъртта. Освен ако не поиска да докаже, че е жива, но пак ще търпи наказание. Защо не й дадеш това наказание? Защо не й го подариш? – искаше да запали искрата, да даде идея.
Не искаше да помага на Виктория. Тя не значеше нищо за нея. Особено в онзи ден, в който се усъмни в Елвира, помисли си, че е способна на такова нещо. Ако си бяха чак такива приятелки, щеше да знае, че Елвира не е способна на такова нещо. Затова сега щеше да й върне. Щеше да направи така, че Дейвън да я намрази заради постъпките й. Така щяха да страдат трима. Колко удобно.
- Дейвън е само твой, Виктория. Защото Миша е мъртва пред закона – подчерта последната дума, повтаряше думите си по – горе, за да може да влезе в кожата на Вика, за да бъде под неин контрол. – Ти си неговата единствена и законна жена – наблегна на думите си, а когато отново видя изражението й … надежда. Точно това й трябваше – надежда. – Не е трябвало да оставя теб. А нея. Тя не отговаря пред закона, за нея правила няма, докато не се върне. Няма правила – няма права. Тя освен че е никой, няма и нищо – усмихна се Елвира.
Ето сега можеше да постигне онова, което толкова много искаше – да ги смаже. Макар че й беше жал за Виктория. Беше изгубила детето си, бе останала сама. Но поне имаше семейство … не, не беше за съжаление. Всичко й беше наред. Имаше още какво да губи, така че Елвира не се притесняваше за нея.
- О и остави ме мен. Мога и сама да си живея – най – сетне се върна на въпросите, които Вика й бе задала. – Съжалявам за загубата ти. Изглеждаш непоклатима при такива ситуации. Гордея се с теб – каза, като наистина го мислеше.
Не беше лесно, нито нямаше да й бъде … особено сега с всичко, което трябваше да преживее. Елвира едва ли би издържала … по – скоро би ги избила и после успокоила.

Отново този досаден звук. Колко часа беше, че някой се бе разтропал. Прокара ръка по косата си, трябваше да се разсъни, но този звук беше толкова неприятен ... някой сигурно е бил твърде търпелив и сега щеше да се срещне с ядосаната Елвира. Горката ... не можеше да си поспи. Човек не можеше да си почине дори от толкова трясъци. Направо се побъркваше, а не можеше да се изправи. Гърбът я болеше по необясними причини ... не се беше напрягала много последно време. Защо я болеше? Нямаше особено значение. Сега трябваше само да отвори, за да се отърве от този звук.
- Идвам деее! - изкрещя, когато едва се изправи.
Потърка очите си. Премигна няколко пъти. Пусна вързаната си коса, за да може отново да я завърже и да не й пречи. Отново въздъхна. Преглътна, а след това усети остра сухота в устата си, при което изпи чашата с вода, която беше до леглото. Прозя се, а след това наистина се запъти към вратата, когато чу повторно позвъняване. Този май се взе много на сериозно? Заслужаваше юмрук в лицето, който беше готова да даде, но когато отвори и ядосаното й изражение проговори, видя Виктория .. и чак сега се сети, че имаше среща с нея, която т не бе отказала.
- Какво си се разтропала? Знаеш ли, че е още 10? Хората спят! - накара й се, а след това повдигна вежди и й направи път да мине. Заключи вратата след тях. - Приела си предложението ми? - попита Елвира и се приближи към кухнята.
Беше толкова гладна. Отвори хладилника. Извади млякото, сладкиша от съседката, готовите й от редната сутрин сандвичи ... тогава не можа да ги изяде. Сложи ги на масата.
- Настанявай се, де. Не стой права. Ще ти се разширят вените - каза Елвира, докато се прозяваше и обикаляше, че да си намери чаша, но я домързя и реши, че ще пие от бутилката.
Седна на масата. Погледна към богатата си трапеза и докато се опита да си зададе въпроса какво иска, взе един сандвич, отвори млякото. Почти на две хапки изяде скромното си творение, а след това изпи една голяма глътка от него.
- Не ме гледай така. Взимай си, каквото си харесаш - каза и в този момент си спомни, че имаше палачинки и шоколад .. как й се ядеше шоколад. - Ти обичаше палачинки! - възкликна и стана от масата, отново отвори хладилника и извади другото си творение, заедно с шоколада ... как щеше да пропусне. - Ето - каза и ги постави ред нея. - Толкова са вкусни. За да ги докарам такива ми отне много време - засмя се и продължи да яде от сандвичите, които между впрочем свършиха след пет минути.
Както вчера, така и днес, беше готова да се пръсне, но отново помисли за талията си. Трябваше да се спре. Не можеше да рискува.
- О, моля те - каза жално. -Махни тези неща от лицето ми. Ще стана двеста кила, ако продължавам така - отново се засмя и наистина стана от масата, но преди това изяде една чиста палачинка. Трябваше да ги опита. - Сега вече може да ги скриеш - каза, като довърши. - Кажи сега, ако няма да ядеш, какво ще правим. Между другото имам една много приятна изненада за теб. Храна за душата ти - заяви и се усмихна лукаво, като седна на леглото си и се опита да си поеме въздух, че тази храна ужасно й натежа.

Взе документите от ръцете й. Хвърли им бърз поглед, а след това отново се прозя, като сложи ръката си на устата.
- Знам. Имаше мъж, който бях виждала преди с нея. Носеше дълго палто, очила. Седеше точно зад нас. Не го ли видя? - попита, а след това хвърли документите някъде зад гърба си. - Далия се мисли за прекалено умна и хитра. Не исках да развалям плана си още в началото, като ти изпея всичко пред онзи клюкарка-смотльо. Знаеш, че винаги внимавам. Иначе досега всичките ни планове да се бяха провалили. А и признай си, че така е по - добре. Няма да се налага да се занимаваш с бракоразводни дела. И няма да ти се налага да водиш две такива. Спестих ти много. В затвора на Далия ще й е добре. Там ще й дават храна, ще има къде да си, дъжд няма да я мокри. Защо да я пращаме там, когато ще има всичко, което на човек му е нужно? - каза Елвира, докато поклащаше краката си. А после слезе от леглото си.
Трябваше да се преоблече. Затова отвори сака си, за да може да си вземе риза и дънките. Все пак днес й се искаше да приключи с тези напасти и да ги накара да пострадат малко. Усмихна се, а след това взе, че се облече. Все пак трябваше да изглежда добре. Единственото нещо, което не направи беше да закопчае ризата. Та още й се спеше.
Искаше да представи истинския си план, но тогава Виктория пак подхвана тази смотана тема. Може би беше време да й каже. И без друго Анна вече не беше сред живите. Едва ли щеше да се сърди много, задето Елвира ще я изклюкари. Да, Анна беше починала при катастрофа .. която претърпя с Брандън, но все пак онзи все, че остана жив. И на него й се щеше да му отмъсти, но дори не знаеше къде живее, а и не й се губеше време с него.
- Работата е там, че не съм. Не съм спала с никого освен с брат ти - каза Елвира и погледна към Виктория. - Съжалявам, че ти го казвам така, но искаш истината и аз ти я давам. Никога през живота си не съм си помисляла да си легна с този. Дори ти бях казала, че изобщо не ми допада. Че никога ..ама никога не бих си позволила да бъда с него, че и да му дам девствеността си. С него спа Анна. Не знам дали ще ми повярваш, но дори за това имам доказателство. Проблемът беше, че не можех да ти кажа. Нея я беше страх от теб. От това, че бе разбрала, че брат ти е част от всичко това, от всичкия този бизнес, от това, че сте богати, а тя бедна и беззащитна. Стана ми жал - каза Елвира напълно спокойно.
Е, Виктория все някога щеше да разбереше ... дори и да не вярваше, все някога щеше.
- Сега остави този мизерник и виж какво имам да ти оказвам - каза Елвира и легна на леглото, за да може да достигне до лаптопа си, а след като го взе, го отвори, въведе паролата си и изчака да зареди. - Гледай - каза блондинката.
Стигна до директорията на файловете, където се записваше всичко на всеки 24 часа. А какво имаше? Имаше записи на всеки ден от живота на Дейвън. Елвира можеше да провери какво прави в момента, дали си е у дома. Всичко се записваше. Беше прекрасно, че има такива неща в днешно време.
- Знам всичко за живота на Дейвън, а той в момента го прекарва повече у дома. Там, където са камерите ми за видеонаблюдение. И имам нещо, което може да му покажеш - каза Елвира и се засмя. - Ето виж - отвори файла и остави Виктория да го изгледа, а след това каза. - Можеш да го направиш още сега - каза Елвира и усмивката й стана още по - широка. - Добре ли ти се струва?

- Точно така! Всичко за идеята - рече Елвира и отново се прозя. - Е, какво толкова ... на всеки се случва - засмя се и последна към палачинките. Изправи се и успя да ги добара и изяде, съответено.  Не беше способна да ги изостави сам самичък в хладилника, в който така или иначе реши да не ги прибира.  За какво й беше? Скоро щеше да се върне и да си дойде.  Не планираме да стоят повече от половин час. Щеше да не се развалят за толкова време, нали? Беше сигурна на 99 процента, ще нямаше да се забавят. Нямаше намерение да стои на онова пророческо място.
Слушаше Виктория. Мълчеше си. Всичко от казаното досега, Елвира го знаеше перфектно. И защо? Ами камери! Скуката наистина я убиваше и понякога гледаше дали става нещо интересно при Дейвън ... а там винаги беше. Тези драми, които се въртяха там, бяха способни да заменят всичките сериали, които Елвира следене, а тя почти не го правеше... Представете си тогава що за цирк разиграваха тези.
- Разбира се, че имам! - заяви блондинката и се ухили. - Все някога щеше да дойде този ден, а аз трябваше да съм подготвена. Помниш ли, че тогава подготвяхме някакъв филм, който трябваше да представим. Тъкмо щях да спра камерата, когато тя нахълта и започна да ми се обяснява, да мрънка и хленчи. Мога да ти покажа - Елвира се разходи до един от шкафовете си и извади от там една папка с разни листи .. бяха същински доказателства за различни неща, а това определено беше нещо,което Елвира искаше Вики да не знае. Усещане, че и двете си нямаха съвсем доверие, но никой не знаеше какво щеше да им се докара до главите. Затова Елвира,  за всеки случай, щеше да промени мястото на секретните си работи. - Когато искаш, можеш да изглеждаш - каза и й подаде диск именно с този запис. - Така прошката ти няма да е напразна и предполагам, че ще разсее съмненията ти. Знаеш, че винаги може да върнем всичко, което имахме. Нашето приятелство - каза Ел и се усмихна нежно и загрижено.
Трябваше сега да се погрижи за информацията. Трябваше да направи така, че Виктория да се провали. За да разбере, че повече не трябва да бъде с Дейвън, за да я отърве от Ада, в който се беше въвлякла заради това нейно отмъщение, за което тъкмо заговори.
- Казах ти, че знам какво се случва в къщата. Забрави ли за камерите?
Но искаше и да й отмъсти за това. Искаше да види Викс като загубила. Да види отново болката в очите й... от срама, който може би щеше да налегне душата й след срещата й с Дейвън. Затова също имаше план. Извади нов диск, напълно празен и на него записа това, което й трябваше. Но имаше една уловка. Дейвън нямаше да чуе нищо от разговора им, защото Елвира бе премахната звука още предната вечер, за да не губи време сега. Все пак Виктория едва ли бе запомнила директорията на файла, че да й направи проблем, а и тя беше почти еднаква. Една папка разлика.
- Ето - каза блондинката. - Няма значение дали той е там. Ако не е. Ще го изчакаме - каза и закопча ризата си.
Стана от леглото и подкани Виктория да вървят.
- С кола си, нали? Иначе ще отидем с такси - каза и отключи, и отвори входната врата. - Моля - остави я да мине през нея, а след това затвори и заключи. -  Предполагам, че ще е най - добре просто да го извикаш. А в най - добрия случай, той ще ти отвори вратата.