My home, my kingdom.

Джулия бавно се тътрузеше по пътя, залят отдавна от големите реки по пътищата. Дъждът барабанеше по чадърите на кафенетата монотонно, като от време на време засилваше. Гърбът на момичето беше гол - тениската и' беше разкъсана от побоят, който и' беше нанесен от мъжа - всички биха помислили, че го мрази, но тя го разбираше, знаеше, че беше изпълнен с гняв и жажда за мъст. Виждаше мотивите му и затова бавно креташе по пътя. Нуждаеше се от помощ, но не викаше - вътрешно се дереше, но външно лицето и' изглеждаше бледо и измъчено, но не сякаш търпи болка. Опитваше се да ходи, но краката и' отказваха. "Само още малко,Джул" - прошепваше гласчето в мозъка и'. Изведнъж краката и' не издържаха и Джулия полетя надолу, падайки в калната вода. Усещаше как подгизва още повече - лед, студ, хладнина - единственото, което възприемаше. Винаги беше позитивна за всяко едно нещо, но сега забелязваше само болката и синините по тялото си. Искаше да стигне до дома си, но не можеше. Ръцете и' я подпряха, като с огромно усилие успя да се вдигне от локвата. Изплю бавно калта и пясъка, които проникнаха между устните и'. Сълзи, смесени с дъждовната вода, се стичаха надолу по бузите и'. Не можеше да издържи повече. Трепереше... Треперенето беше неволно, опитваше се да се спре, но не - то беше неизбежно. Хладнината смекчаваше болежките и' , нанесени от ритниците и шамарите. Лявата ѝ ръка отказваше - заради опита за самоубийство. Раните ѝ се отвориха, беше изпаднала в отчаяние - нямаше кой да помогне на бедното момиче, което в момента едвам се държеше да не падне отново в локвата. Сякаш кървави сълзи се спускаха вече по нежното лице. Огледа се плахо, очите на Джулия не виждаха нищо - поради дъжда и онези кристалчета, падащи като диаманти по бузите ѝ. Щеше да се справи, поне така мислеше. Платформите на обувките и' се бяха измъкнали, като не можеше да се изправи напълно на тях - изглеждаше погромно, покъртително, но нито един човек не излезе от кафенето, от магазина, от бутката за вестници, от супермаркета, дори хората, които пълнеха багажниците на скъпите си коли, не се досетиха да я спрат и да я попитат " Как сте? Можем ли да Ви помогнем?". Не, никой не се спря - Джул знаеше защо - никой не искаше да си има проблеми, не искаше да се занимава с другите, като си има свои ангажименти. Винаги помагаше на хората, винаги се опитваше да им услужи с нещо, но хуманоидните същества бяха жестоки - момичето разбираше това, но не осъзнаваше липсата на емпатия, на съчувствие - лицемерието беше без граници. Мислеше къде да отиде, да се скрие, да изчезне. Не искаше дори да забелязва никого. Пределно ѝ беше ясно, че в близкото кафене стояха няколко човека и я гледаха любопитно, сякаш се намираха в някой музей. Опита се да се изправи, но отново се озова на земята, поглъщайки мръсната вода.
- Помощ - изстена момичето и затвори очите, пускайки отново две кристалчета, които същата секунда се смесиха с капчиците, обливащи я. - Помогнете, моля...
Ръцете и' отново се опитаха да я изправят и успяха. Момичето залитна и падна на колене, като хвана близката улична лампа,поставена до пътното платно. Лъч светлина в съзнанието ѝ - Дейвид. Той живееше по-наблизо. Знаеше, че е на няколко километра оттук, но си заслужаваше опитът. Повдигна се и се олюля. Не падна, защото точно в този момент лявата ръка на Джул се заби силно в лампата, колкото и слаба да беше, щеше да стигне до там. Направи една крачка, а глезенът и' не издържаше. Опита се да продължи, сякаш някой я пронизваше навсякъде с ножове, безмилостно.
- Помогнете... - ходеше, бавно, но сигурно. Ръцете ѝ обгръщаха тялото ѝ, като с усилия се опитваше да се сгрее, но разбира се, беше невъзможно. Нямаше как дори малко топлина да запази. Трепереше, енергията ѝ наподобяваше горивото на автомобил, стрелката за който удряше частта с "Празно". Продължаваше да куца бавно, като внимаваше да не падне. Видя мъж пред себе си и свещица надежда се появи на повърхността на съзнанието на момичето. Закуцука по-бързо и го докосна по ръката:
- Извинете, господине, можете ли да ми помог... - и изведнъж последва силен шамар, който извади от равновесие Джулия, и тя падна на тротоара, удряйки си главата силно. Не стигаше боят, който беше изяла преди няколко часа, но сега и непознатият я биеше. Знаеше защо и той реагира така - "Помислил ме е за бездомница, заради външния ми вид е това". Оправдаваше всеки един човек, който се извърнеше и я оставяше да се въргаля, да изтрива кръвта и сълзите си. Приличаше на пребито куче, опитващо се да се върне у дома си, при стопанина. Този път вдигането на крака не беше лесно - застана на четири крака и започна да лази. Болките бяха започнали да стават непоносими, кръвта отвсякъде течеше. 
Кап, кап, кап
Дъждът румолеше монотонно. Имаше чувството, че е помръднала няколко метра само, защото нищо не се беше променило. Отчаяние - единствената дума, която можеше да опише всичко, цялото ѝ състояние. Опитваше се да тръгне, да лази, да помоли за помощ, но никой... Никой не откликваше. Погледна нагоре и видя, че се е намерила пред входа на мъжа. Още малко, още малко. Хвана се за парапета пред входната порта на кооперацията, в която пребиваваше Дейв. 
- Помощ... - отново се откъсна от устните на измъченото момиче. Искаше да се качи. Но не можеше. Опита се да тръгне, но краката... не ги чувстваше, бяха сякаш от олово. Тежки, метални. Опита се да отлепи единя и успя. С огромни усилия го положи върху първата стълба. "Дано да има асансьор... Дано да има" - момичето не помнеше, виждаше само на няколко сантиметра. Плачеше и едвам дишаше, едвам се движеше. Не можеше да вдигне другия си крак. Изскимтя тихичко, но волята ѝ и инстинктите за оцеляване бяха по-силни от всичко. Надигна се и успя да се изкачи до вратата. Бутна и беше отключено. Отново изпита далечното чувство, усети аромата на надеждата, пламъкът на която лумна в душата ѝ. До колкото си спомняше, момчето живееше на втория етаж. Погледна към асансьора, който беше на полуразпад. Видяло се беше - щеше да катери отново стълби. Направи една крачка и отново се сгромоляса, натъртвайки лактите и съдирайки кожата си на колената. Болка, болка,болка... Ръцете ѝ се опитваха да я издърпат напред, но не успяваха.
- Помогнете ми, моля Ви... - тихо промрънка Джулия, но никой не я чу, а и да беше, нямаше да ѝ подаде ръка.Затова трябваше сама да си помогне. Надигна се на четири крака, като игнорираше режещата болка в краката си. Усещаше ги едва-едва, като подозираше, че бяха измръзнали. 
...
Не знаеше как се беше изкачила, само знаеше, че десният крак я болеше адски много, защото се беше подпирала на него. Всичко това идваше в повече - не знаеше какво да прави вече, нямаше цел, нямаше смисъл в живота си. Защо тя? Да, баща ѝ беше лош човек, въпреки че не го вярваше. Вратата му беше точно до стълбището. Не знаеше още колко може да издържи. Подпря се на рамката на вратата, за да може да стои изправена и звънна. Тези няколко секунди, в които чакаше, бяха сякаш векове. Усещаше как се плъзга надолу, но точно преди да падне, мъжът я хвана и я дръпна навътре.Очите ѝ, пълни със сълзи, го гледаха умолително и нежно, като на малки вадички вода, примесена с очния секрет, се спускаше надолу по красивото ѝ, но ранено лице. В този момент се чу ПРАС. Огромна болка в десния ѝ крак, дори побоят не беше толкова болезнен като това. Усещаше кръв, навсякъде. Не можеше да направи нищо. Адски писък и падна на земята. Кракът беше счупен. Това беше ясно... 
- Помогни ми- заучената фраза се опита да излезе от гърлото ѝ, но така и остана, заклещена там някъде между гласовите струни. От студа и болката беше загубила временно гласа си и не можеше да говори. Ридаеше и се държеше за крака, нямаше да припадне, не беше толкова слаба. Нуждаеше се от помощ.

Джулия не можеше да издържи вече. Майкъл беше пречупил волята ѝ повече, отколкото можеше да си признае. Искаше да живее, искаше да се оправи, искаше да ходи и да се радва на слънчевата светлина, на въздуха отвън. Не беше излизала от няколко седмици - беше налагана, бита, гладуваше, оставена на произвола на съдбата. И то заради баща ѝ. Ръцете ѝ се вкопчиха в тялото на мъжа, опитваше се да се притисне до него, искаше близост, искаше топлина, за да може да диша. Искаше да са едно, за да може да усети, че това не е сън, че всичко беше приключило и вече е в сигурни ръце. Сълзите се стичаха силно на вадички, капеха върху протритите и скъсани дрехи, от които сякаш реки течеше вода. Джулс облегна главата си на рамото му, като косата, спластена от дъжда, калта и липсата на миене в подземието на Майкъл, се разпростираше по раметана на мъжа. Всяка една част от Джулия се разпадаше - краката, ръцете, всеки един допир ѝ причиняваше болка, немислима до този момент. Поставянето ѝ върху леглото и оставянето ѝ сама бяха още по-страшни от битката за оцеляване, описана преди малко. Самотата беше най-страшното чувство на света - да бъдеш сам, означаваше да бъдеш забравен, да не си от значение, да не съществуваш за никого, освен за себе си, да изчезнеш, постепенно в забрава - никой не желаеше такава съдба, но момичето почувства всичко това, знаеше, че не може да живее, ако я изоставеха - щеше да залинее, щеше да увехне, като красиво цвете, захлупено със стъклен похлупак - без въздух, без почва, само да може да вижда останалите и да тъне в отчаяние при тяхното щастие. Ръцете ѝ се вкопчиха в завивките. Искаше да извика, да изкрещи името му и да го накара да остане при нея, да не я зарязва така. Беше единственият човек, който имаше в момента. Единствено Дейвид беше отворил вратата си за нея. 
- Остани - едвам изграчи Джулия, но мъжът вече беше напуснал стаята. Сигурно не искаше да ѝ пречи. Винаги се беше съобразявал с нея. Усещаше как температурата ѝ се покачваше, студът обгръщаше цялото ѝ същество. Вдигаше температура. Подушваше въздуха и усещаше мирис на мърша, погледът ѝ се спираше отново в онези каменни стени, водата, която течеше по стената, навлажняваше въздуха и го правеше тежък. Хлад... Мъжът беше прекъснал халюцинациите. Приятна течност се спусна по гърлото ѝ, промивайки вътрешните ѝ рани. Прониза я нещо и храната, колкото и малко да беше, започна да се връща на леглото, примесена с кръв. Кръвта продължаваше да излиза от гърлото ѝ и падаше по белите завивки. Звуците, които излизаха от цялото това шествие, бяха призрачни и ако някой ги слушаше, кожата му щеше да настръхне. Опитваше се да спре, наистина полагаше огромни усилия, но не ставаше. Ръката ѝ се стрелна към неговата, а пръстите се преплетоха с неговите, като захватът бързо се затегна. Искаше да е с него в този момент на слабост. Изведнъж нахълтаха някакви хора с престилки, говореха нещо, но Джулия беше изтощена - виждаше само силуети, нещо проби ръката ѝ, но не ѝ направи особено голямо впечатление, защото в сравнение с болката, която беше преживяла, сега това ѝ се стори като леко докосване от страна на Дейв. Погледът ѝ се замрежваше, като скоро след това тъмен екран. Цялото действие се разигра пред очите ѝ за пореден път - не беше спала от няколко дни, всички удари, всяка една дума на Майкъл пронизваше като милиарди куршуми мозъка и съзнанието на Джулс. Искаше да се измъкне, не искаше да гледа.
- Дейвид! - викаше в съня си, крещеше името му. Чувстваше се отчаяна, не можеше да се измъкне от кошмара си. 
Докторите гледаха обезпокоени измъчената девойка, която се гърчеше и крещеше. Бяха я приспали, но точно това задейства кошмарите и халюцинациите ѝ. Преглеждаха я, но не успяха да я пренесат, защото не искаха да правят, каквото и да е, защото можеха да влошат положението ѝ. Щяха да пращат от време на време някой, който да се грижи за раните ѝ, счупените ѝ кости и наранената стомашна лигавица. Това щеше да бъде така, докато не бяха зарастнали поне костите ѝ. Тогава щяха да могат да опитат да я пренесат, но засега обясняваха, че трябва той да се грижи за нея - да я преоблече и е препоръчително да я изкъпе, тъй като някои от раните не можеха да промият заради мръсотията, но проблемът беше, че трябваше в стаята, без Джулия да трябва да мърда, защото можеше да се нарани. Бяха превързали повечето от раните, наместили извадени кости, а счупената кост щяха да я наместят и гипсират по-късно. 
- Постоянно трябва да има някого при нея, защото психиката ѝ е нестабилна, възможни са изблици. Ако научите нещо, което би ни помогнало или би помогнало полицията, веднага ни звъннете на този номер - рече лекуващият лекар и подаде визитката си. - Не я натоварвайте и разпитвайте, много е важно да е спокойна и да е сред хора. Ще се обадим на баща ѝ, за да може да остане и той тук. До после.
Всички хора оставиха момичето и напуснаха стаята, оставяйки двамата сами.