Магистрали, пътища, шосета...

Холдън Обърлийн повече от често обичаше да нарича себе си "галеник на съдбата" и всичко подобно. Понякога дори вярваше, че е любимецът на Бог, макар и въобще да не вярваше в съществуването му. Имаше все пак някаква сила, която бе решила да го създаде скандално секси, нечовешки красив дори, според личното му мнение, и най-вече толкова нереално богат, че да си позволява всичко, което поиска. Ето, виждате ли, в един момент си скубе косите, въобразявайки си, че сърцето му е смъртно ранено от някакъв си нищо непредставляващ Жан-Пиер, а няколко мига по-късно шофира с възможно най-искрената си усмивка към луксозното си и неповторимо жилище, при това с автомобил, пълен с всякакви покупки, деветдесет и девете процента от които - всевъзможни дрехи и обувки. Останалото беше просто парфюми и козметика.
Проблеми съществуваха, разбира се. В момента най-сериозния от тях беше, че с всеки изминал ден, стаята-дрешник става все по-тясна и по-тясна, докато в един момент може би самия той нямаше да се побере вътре, за да се преоблече. Трябваше да измисли нещо по въпроса и при това, колкото се може по-скоро. Друг сериозен проблем представляваше предстоящото му пътуване. Разбира се, лесно можеше да прецени от нищото, че ще си направи екскурзия, но къде, по дяволите?
"BLACK VELVET AND THAT LITTLE BOY'S SMILE. BLACK VELVET WITH THAT SLOW SOUTHERN STYLE. A NEW RELIGION THAT'LL BRING YA TO YOUR KNEES. BLACK VELVET IF YOU PLEASE..."
Ако някой можеше да го чуе в момента, със сигурност щеше да си помисли, че отчаяно се опитва да надвика радиото в колата си. Почти прегракнал, но въпреки това се наслаждаваше на музиката и на нахлуващия през прозореца вятър, който разрошваше косата му. Последните отблясъци на залязващото слънце галеха кожата му, когато джиесемът му иззвъня няколко пъти. Покани за няколко приема, разбира се. Сега възникна още един проблем - да прецени на кой от тях да отиде. По-скоро, колкото и да го отричаше сам пред себе си, предпочиташе домашния уют. Поне за една нощ. Понякога му действаше добре да се откъсне от обществото, макар и да се случваше изключително рядко.
Вече шофираше по безлюдните улици в близост до гората, наближавайки дома си, когато изведнъж нещо неочаквано се случи. Автомобилът му подскочи, после загуби контрол и рядко наби спирачки.
– КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ? – изкрещя той.
Спукана гума беше, осъзна го когато излезе, за да огледа. Но сега какво трябваше да направи? В близост до "катастрофата" забеляза някакъв силует под спускащата се нощ, създание от женски пол, ако не се самозалъгваше. Нещото рязко се спря и се обърна назад, привлечено от шума.
Холдън настръхна. Можеше веднага да си купи и сто коли, ако поискаше, но не можеше да изостави тази с всички покупки вътре. Това, че притежаваше шофьорска книжка, не означаваше, че е наясно със съдържанието на превозното средство, както се изразяваше или пък всички правила за безопасно шофиране.
– Хей, ти! – вдигна поглед към съществото, което се бе заковало на място.
Тя го погледна въпросително,
– На теб говоря, глупаво създание! Заповядвам ти да дойдеш веднага тук и да ми оправиш колата.
Беше толкова гневен, че лицето му почервеня.

Eдно от най-хубавите неща от това да си дете на мафиот беше факта, че фамилиите притежаваха много имоти из целият град. Истината беше, че това беше едно от малкото неща които Каталина харесваше от семейството си. Семейство Ротенберг притежаваха няколко изискани и необитавани имоти които никой никога те посещаваха.
Но от всички имоти имаше един по-специфичен, който я интересуваше най- много. Една малка хижа в близост до гората. Мястото беше усамотено и уединено. Младото момиче, винаги ходеше там когато имаше нужда да остане само и да осмисля живота си.Харесваше мястото защото още от малка се криеше там. Нейното тайно-скривалище от света на мафията.
Причината поради която момичето беше прекарала деня си в старата къща беше близостта й с Дейвън. Не можеше да отрече, че й беше много приятно когато беше с него и да чува милите думи и да получава вниманието му, но от друга страна знаеше, че той просто я използва. Единственото, което не знаеше беше защо? За власт или за пари? Но реално причината нямаше значение за нея. За нея той, беше поредния който я използваше за нещо.
Каталина изпи кехлибареното съдържание на чашата си и се изправи. Излезе бавно от хижата и тръгна по старите прашни пътища. Не се притесняваше, че ще изцапа дрехите или обувките си. Знаеше, че с едно щракване на пръстите поне дузина дизайнери щяха да се изредят в къщата й да си предлагат новите колекции. Вървеше и подритваше едно малко камъче когато чу силният шум и се обърна стъписана. Лъскавата кола, беше нещото което не очакваше да види тук. Чувстваше се скована докато гледаше как излиза младия шофьор. От мястото можеше да види спуканата гума. Подсмихна се леко. Мъжът изглеждаше така, все едно не искаше да изцапа дрехите си но на това място щеше да му се наложи.
Възвърна пълен контрол над тялото си за няколко минути и тръгна с бавни хищнически стъпки към него без да откъсва поглед от очите му. В нейните небесно сини очи се четеше единствено безразличие. Че какво я засягаше факта че той е пострадал или, че е спукал гума. Щом стигна пред колата се наведе леко - само колкото да потвърди спуканата гума. Щом погледна отново собственикът на лъскавата кола се усмихна злобно.
- Аз да ти я оправя? Ти знаеш ли аз коя съм? - засмя се леко и реши да продължи малката си игричка. - А ти кой си? Кой си ти че да ми заповядваш?