When everything goes wrong... just keep repeat yourself "these things happen"

- Не, не, няма. И в събота няма. Опасявам се, че нямам свободен час през следващите две седмици.
- Дори и за преглед? - попита троснато, опитващ да мисли възможно най-малко секунди върху думите на зъболекаря си. Знаеше, че това беше просто номер и знаеше, че хората винаги се възползваха от удобни ситуации като тази, но защо винаги му пееше същата песен? Можеше поне да смени репертоара, не беше ли чувал за думата "откровеност"? Определено можеше просто да поиска, каквото иска, вместо да губи ценното време и на двамата.
"Случват се и тези неща." - повтори си наум Сталк, наблюдавайки самодоволната усмивка на зъболекаря си. Ако имаше нещо, по-страшно и зло от мафията, то това определено бяха зъболекарите. О, да, навярно този пред него имаше далеч повече грехове, или поне душата му беше по-катранено черна от катранено черното на Сталк Уолкър. И ако все пак не държеше да запази разделението между "живот на обикновен гражданин" и "живот на престъпник, работещ за мафията", то щеше отдавна да изпълни желанието си да разкраси физиономията на най-добрият зъболекар в Калифорния. Да, щеше да е жалко както за професията му, така и за това, че нямаше да може повече да показва собствените си бели зъбки пред любимите си пациентки.
- Добре... Ето, заповядайте. - рече с фалшива примирена усмивка, поставяйки пачката с банкноти върху работната маса на доктор Вейн. - Бързам, затова да свършваме бързо! - натърти на определението за време и се настани на зъболекарския стол. Скоро никой не му беше избивал зъб, или нещо такова, но май беше прекалил с тирамисуто. Какво да се прави, като имаше слабост към сладкото повече, отколкото към алкохола и цигарите. Да не говорим, че обожаваше да прави сладкиши, когато се ползваше с достатъчно свободно време. Разбира се, днешният ден далеч не включваше размотаване из кухнята, защото Михайлови му бяха възложили важна задача, за пръв път, откакто се завърна в Калифорния. Допреди това си беше техният посредник в Русия и главно елиминираше предатели, или двойни агенти, но поради някаква неказана му причина, го бяха привикали в Калифорния, където големите шефове късаха нервите на американските власти.
Настана късен следобед. Слънчевите лъчи се отдръпнаха от изоставената тютюнова фабрика, отстъпвайки на мрака да я погълне почти напълно. Няколко мижави светлинки тук-там, все още позволяваха основно ниво на видимост. Отдавна пожълтелите стени бяха пропити с влага, докарваща неприятната миризма на мухъл. Мястото бе станало в уютно убежище на паяците, които плетяха своите мрежи на всеки прозорец и изобщо всяко друго свободно ъгълче. Стаята, която беше окупирал Сталк за мисията си, някога бе играла ролята на офис, в който някой-друг бригадир се е скатавал да пуши и да си прави кефа с леки жени, докато подчинените работници се тровят с производството на цигари.
- Ъм... Извинявам се, задето говоря без позволение, ама... Няма ли да го разпитвате вече? Не ми се вярва да проговори без да го питаме... - обади се един от помощниците на Сталк, които той дори не бе избирал сам. Ако беше така, сега нямаше да тънат в глупаво недоумение и да се бъркат, където не им е работа. Уолкър бе застанал прав, точно срещу похитения по-рано г-н Хейдър. Наблюдаваше всяко негово нервно шаване, дори потрепване на миглите му. Изглаждаше досущ, сякаш го изучава, но в интерес на истината, не му бе нужно много време да забележи слабите му места. Изучаването на бойни изкуства от малък го бе научило да разчита слабостите на противника си, дори преди да влезе във какъвто и да е физически контакт с тях. Не, той не притежаваше никакви суперсили, не беше супермен, или някакъв друг свръхчовек, просто бе... отлично обучен и нещо като перфекционист в работата си. Все пак целият му живот и съзнание бяха концентрирани върху това.
-  Мислиш ли, че ако го попитаме, ще получим отговор? - отвърна на въпроса с друг въпрос, но не удостои "поомщника" си с поглед. Знаеше, че са му дали хора с празни мозъци, които просто желаят да подобрят мерника си и да се поупражняват с новите си картечни пистолети.
- Не и преди да го натупаме...
- Да го "натупаме"?! Да не сме банда тинейджъри-наркомани? - изказа възмущението си с подигравателна ирония, което очевидно засегна неговия подчинен.
- Така го правим ние, руснаците! Досега да сме свършили с това! - не сдържа гнева си другия, понечил да направи крачка напред, но за щастие навреме спрян от капката си останал разум. Или може би непроницаемия поглед, с който го удостои за секунда Сталк.
- По твоят начин да сме свършили с нищо повече от гниещ окървавен труп, което щеше да е чиста услуга за Нагиеви. Нека ти напомня, че ти нямаш думата и като стана за въпрос... извинението ти също е дума, така че нямам правото да го приема. - завърши с лека зловеща усмивка, което накара докара ледени тръпки на другия. Хората често имаха предчувствие, когато яко са я загазили, най-често предсмъртно.
- Аз.. връщам си думите назад, наистина не исках да...
- Благодаря, че си доброволец! - в миг разшири усмивката си, давайки знак на другия да дойде при него. Сетне се обърна и откри големият зъболекарски стол с инструменти, който досега си стоеше тайнствено закрит с бял плат. - Днес получих вдъхновение за нещо ново. И тъй като още не съм изпитал този метод, ми трябваха доброволци. От една страна мислех, че Нагиеви ще изпратят някого досега, затова поизчаках, но... при такова желание от твоя старан, ще те удостоя с честта първи да изпробваш стола! - обясни с приветлива усмивка, сякаш участваше в реклама на дъвки Орбит.
Другият обаче долови в очите му, че друг изход за него няма, така че едва преглъщайки ужаса от предстоящото, без да гъкне повече, се придвижи до зъболекарския стол. - Моля, настани се удобно! - допълни Сталк, вземайки оръжието му и дори асистирайки му да се излегне удобно. За секунди стегна кожените каишки около двата му крака и двете ръце и подобно на пълен професионалист, който знае какво върши, пусна произволна машинка, наслаждавайки се на пронизващия звук.
- Аз...Искам само да знаете, че имам страх от зъболекари... - едва изхленчи подчинения му, с вече навлажнени очи. Господи, и това ми било определението за "полезен", с което го описаха Михайлови, когато му го пробутаха . Добре че Сталк го биваше да изнамира най-полезната функция на всеки индивид.
- Тогава няма от какво да се страхуваш. Аз не съм зъболекар. - усмихна се успокоително, което всъщност предизвика точно обратната реакция у другия и в миг замръзна от ужас, питайки се, дали не е умрял и отишъл в Ада.
Всичко се случваше пред очите на г-н Хейдър, който поднови опитите да се измъкне от въжето, покрито с грапаво тиксо, с което бе завързан. При него паниката навярно достигаше главоломни размери, защото той осъзнаваше, че ще е следващия и ничия сила на този планета не може да промени това. Скоро игривите струйки кръв, стичащи се към мръсния под, доказваха теориите му. Гърлени стонове огласяха помещението, но нищо от това не възмущаваше Сталк Уолкър. Нищо, освен наканената гостенка, която усети малко преди...

Вече се бе свечерило и помещението със застоял, влажен въздух, разчиташе единствено на светлинките от замрелите прашлясали лампи, разположени по високия таван. Въпреки това, Сталк имаше перфектна видимост върху своя пациент, благодарение на красивата лампичка, свързана със зъболекарския стол. Доста екстри, като се замислиш, си вървяха с него. Но най-голямата и прекрасна беше целият ужас, който причиняваше у повечето хора дори само представата за въпросния зъболекарски стол. Ами че това си беше повече от перфектно средство за мъчения и надали някой би бил в състояние да обори това твърдение. А какво ли пък се случваше, когато пробваш всички тези машинки върху друга част от лицето...
Нова порция гърлени викове огласиха сградата, която сякаш се разтресе, също почувствала болката на горкото жертвено агънце. Доктор „Ох-Боли” спря за няколко секунди, вглеждайки се в измъчените мокри очи на бившия си подчинен. С едната си ръка бръкна в джоба си, като незабелязано натисна определено копче на телефона си. Честно казано мразеше да бъде прекъсван, точно когато се е заел с нещо ново и вълнуващо. И все пак го бяха прекъснали. Онова, което го възмути, беше, че не му пробегна през ум Нагиев да му пратят точно жена. При това...съвсем сама. Но, отново, разбира се, тази жена не бе никак случайна. Не бе просто коя да е жена, а самата Виктория Нагиев. Уолкър беше чувал доста за нея, беше се запознал с някои от успешните ѝ задачи. Тя притежаваше типичната за всяка силна жена безцеремонна смелост, което обаче беше като нож с две остриета. И не беше в лично неин плюс, когато не знаеше срещу кого и какво се изправя.
Синеокият я удостои с кратка усмивка, като изтри кръвта по ръцете си с кърпичка, която сетне сгъна прилежно. През това време двама от хората му вече тихо се бяха прокраднали зад красавицата с насочени оръжия към нея. Точно преди да влезе в стаята, Сталк бе изпратил сигнал на хората си. Поне тези двамата бяха успели да запомнят кратките му инструкции и може би все пак нямаше да се окажат толкова безполезни. Не, че особено разчиташе на тях, но му харесваше да си играе. А и очевидно не беше единствен.
- Смелата Ви поява бе очарователна, Виктория. - каза, докато освобождаваше първия си пациент от новото средство за мъчения. След като другия бе потънал в такава агонизираща болка, Сталк му помогна като избута с крак тялото му и то се стовари на земята, в непосредствена близост до стола на г-н Хейдър, който всъщност вече издал тематиката на онова, което знаеше за Нагиеви. Бе свързано с техния бизнес, или по-точно разковничето, чрез което Михайлови биха могли да го съсипят с лекота. А именно - списък на най-важните им клиенти, онези големи риби, които никой не би си позволил да загуби, които бяха решаващи за целия бизнес.
- Време е да хвърлите оръжието си на земята, преди да се наложи да стане насила. Без друго сега не Ви е нужно. - каза долавяйки отровния ѝ поглед. Наистина уважаваше жените, защото те някак си винаги оцеляваха само поради факта, че са жени. Честно казано не очакваше да го послуша, но се оказа по-умна, отколкото предположи и бавно остави оръжието си на земята, като го ритна в неговата посока. Очевидно бе осъзнала липсата си на преднина в тази ситуация, което бе мъдър ход и спести излишни главоболия на всички. Това означаваше само, че не бива никак да подценява тази жена. Мисълта някак се хареса на Уолкър и усмивка заигра върху устните му.
- Резервният пълнител също. - подкани я той, а тя извъртя очи от досада и този път рязко хвърли пълнителя, който полетя право към слепоочието на Сталк. Той обаче не бе напразно обучават още то девет годишен, затова успя да улови частта на пистолета, преди да го е нокаутирала. В този миг Виктория вече започваше да съзнава, че не си имаше работа с обикновен наемник. Нищо подобно на онова, с което си беше имала вземане-даване досега.
Синеокият мъж пристъпи към нея, но запази дистанцията си от един метър.
- Честно казано, очаквах повече зрители, но навярно важна особа като вас ще компенсира липсата. - каза, като вдигна оръжието на госпожицата от земята и го изпразни демонстративно. Надяваше се да наблюдава послушно как Сталк се сдобива с нужната му информация, защото дори да надвиеше някак отличните стрелци на Михайлови, нямаше да се увенчае с успех срещу него самия.
- Г-н Хейдър, ваш ред е. - усмихна се любезно, но доста за кратко, влачейки похитения към зъболекарския стол. Публиката го винаги го вдъхновяваше да прояви повече старание в действията си, така че прецизността, с която щеше да извади думите на Александър, беше в кърпа вързана. Това и само това бе мисията му, така че нямаше намерение да се занимава с г-ца Нагиев, освен ако тя самата не решеше друго.