Help me! - Haylene and Isabella

Какво да прави?
Трябваше да се измъкне от това място. Беше затворена на толкова тясно място, ставаше й лошо, трябваше да се измъкне. Иначе щеше да припадне .. или кой знае? Можеше дори да умре. Не знаеше кой я беше затворил. Не знаеше какво я очакваше. Нямаше и откъде. Но нямаше да се откаже, щеше да се бори.
От няколко часа насам се опитваше да се покатери, за да стигне до това подобие на врата, но все не й се получаваше. Какво ли не опита. Толкова се бе изморила, че ноктите й се забиха в дървото и започнаха да го дращят, като в същото време тялото й се свлече надолу. Нададе вой. Чувстваше се ужасно. Сълзите започнаха да се стичат по лицето й, а тя ги изтриваше, като в същото време оставяше следи от кръвта, която шуртеше от раните по ръцете й, които си бе създала, заради всичките си опити да се измъкне. Цялото й тяло я болеше. Сви краката си към корема си, който също я болеше. Не беше яла нищо, сигурно от цял ден. Гърлото й беше пресъхнало. Вода също не бе пила. Спиралата се бе така размазала по лицето й с останалия грим, че приличаше на лошо изрисуван клоун. Притисна главата си към колената си.
И тогава се случи. Чу отваряне на вратата и после чу нечии гласове : изредени псувни, разни други обиди, а след това стана дума за нея. Толкова й беше зле, че не осъзнаваше, че гласът беше един и че само един беше този, който беше отвън. Тогава Хейлин повдигна глава и срещна погледа си. Видя самодоволната му усмивка, а след това как набързо приключи разговора по телефона и го прибра в джоба си.
И тогава се случи нещо друго. Дойде й идея. Тя имаше идея. Имаше надежда, че щеше да се измъкне, знаеше, че щеше да се измъкне. Трябваше. Имаше недовършени дела отвън, които трябваше да свърши. Не можеше да остави Есмералда в ръцете на онзи Деймиън. Мислите ли, че щеше да си го прости, ако онзи й беше причинил нещо. Не искаше приятелката й да се омъжи за лъжец. Беше невъзможно да се случи. Не и в този живот. Освен ако краят му не беше сега, но и това нямаше да се случи. Хейли щеше да измисли начин, щеше да измисли нещо. Сега можеше. Той искаше да я изкара отвън. Затова й заповяда да се изправи. Нещо, което Хей не искаше да направи, но щеше, защото може би само това щеше да може да направи, за да се освободи. Все още имаше идея, от която нямаше да се откаже. Затова се изправи, при което грубите ръце а господина, хванаха косите й и я издърпа. Явно беше доста силен. Как щеше да го надвие, как?
Но да се предаде? Не! Това нямаше да се случи. Когато най - сетне видя светлина, извърна поглед. Сякаш за първи път я виждаше. Но тогава онзи мъж хвана брадичката й и извъртя лицето й по посока неговото. Хейлин замръзна. Не можеше да стори нищо. Той беше толкова силен особено сега, докато бе обхванал кръста й и притискаше тялото й към своето.
Погнуса.
Това бе изписано на лицето й. Опита се да се измъкне, но вместо това усети как вместо това, този настояваше още повече на своето. Момичето усети по гърба си присъствието на дървото, към което онзи я прилепи. Усети как мазните му ръце се плъзнаха по цялото й тяло. Той пъхна нахално езика си в устата й, а след това и със също грубите си ръце, разкъса роклята й.
Хейлин беше потресена, изплашена, не знаеше какво да направи, не знаеше накъде да мръдне. Дори не можеше да извика за помощ. За първи път й се случваше нещо такова и не знаеше как да подходи. Или може би знаеше? Веднага смени идеята си, защото предишната не ставаше. Краката й бяха свободни. Напълно свободни. И това й даде шанс. Засили се и го удари в достойнството, при което този забрави за всичките дейности,  които се бе захванал, а все още шокираната Хейлин стоеше като препарирана. Очите й бяха широко отворени, а лицето й оказваше вече не погнуса, а ужас.
Предприе нова стъпка. Обиколи с поглед местността. Не знаеше дори къде е, но когато видя, че този все пак се възстановяваше, някак си, Хейли започна да бяга на някъде. Не можеше да позволи нещо повече да й се случеше.
Не знаеше дали той беше след нея, но толкова много тичаше, че се бе уморила ужасно. Трябваше й почивка, трябваше да спре. Не можеше повече. И точно когато искаше да спре, буквално се сблъска с някого и наистина спря, като събори и себе си, и момичето пред нея на земята. Да, наистина бе спряла. И отново наранена. Ръцете й бяха в рани.
- Т-т-т-той ме гони - беше паникьосана, а от очите й продължаваха да се стичат сълзи. Дори не можеше да разпознае Изабела.