What would it be if for once we act like normal family?

Знаете ли какъв е проблема на днешното общество? Те просто не виждат голямата картинка. Затворили са се в „свят“ свят, който е толкова скучен и сив ...точно като самите тях. И представете си колко забавно е когато този малък, досаден свят бива разпънат на кръст, бива разбит на малки парченца, защото човешката психика е направена от малки късчета фино стъкло, което само бива нарисувано с различни боички. Червено и черно, сиво и бяло. Толкова скучно, толкова предсказуемо, толкова .. човешко.
Хората имаха навика да се самозалъгват, самозаблуждават за различни неща като че има чудовища под леглото им или в гардероба. Моля ви се. Чудовищата са в собствените им глави, но не са толкова самовглъбени, че ги отказват, защото това ще ги направи различни, а какво по-лошо от това да си различен, нали?
Седях си най-спокойно в креслото до прозореца от който вееше приятен следобеден ветрец. Внимателно преместих единия си крак, като го поставих коленете си, едно върху друго, при което се чу лек звук на пропукване и счупване по пода. Погледнах на там и се наведох. Вдигнах едно малко стъкълце и го поставих между мен и лъч светлина. Изглеждаше толкова пленително. Цветовете, които се откриваха, всяка извивка. Всяка малко пукнатина и неравност.
-Моля те, спри да мислиш. – изведнъж произнесох и погледнах към вратата, където беше някакъв от миниончетата на съпруга ми. – Убиваш мои важни мозъчни клетки.
Обърнах се към предишното си занимание, а именно да изучавам красотата на едно счупено стъкълце, когато усетих как само въздъхна, което ме накара да метна безценната играчка по него. Ха, не е толкова безценна сега, очевидно. Кой да предположи? Но да ви кажа нормално. Лесно се отегчавах. Проблем си беше.
-Я по-добре се обърни. Разсейваш ме. По-скоро досадното ти присъствие. – изправих се и тръгнах към вратата, а той само се отдръпна да мина. Спрях се пред него и го погледнах все едно беше нещо, което винаги си стои там. – Съвет. Като ще изневеряваш на жена си, купувай по-добри подаръчета, а не китайски имитации. Не знаеш кога ще попаднеш на жена, която реално ще познае какво си и дал. - Тръгнах да излизам, но тогава нещо ме накара да се разсмея. – И другия път, направи клипче като ще прелюбодействаш в дома на съпруга ми. Това със сигурно ще е интересно зрелище, поне за твоите тридесет секунди.
Излязох от стаята и се запътих към входната врата. Хванах палтото си и го облякох като вдигнах яката, така че да изглеждам по готино и мистериозно. Бях прочела в някаква статия, че вършило работа. Да ако се правя на гангстер от изтока. Пък и Сладкиша искаше да започнем с напълно чисто досие. Затова свалих дрешката и си облякох коженото яке. Хванах си чантата и отворих вратата. Обърнах се и погледнах онзи кретен. Още няколко тъпанари гледаха към мен сякаш съм им изяла супата с вилица, макар че като се замисля, всички бяха идиоти.
-Е деца. Мама отива да се види с една душичка. Кажете на Сладкиша, че съм при един роднина, мисля. Май бяхме такива. Е все едно. – обърнах се и изведнъж се усетих за една добавка. – Не мърсете къщата, защото ще си я чистите скъпи мои.

Мина се, не мина час когато стигнах до мястото където скъпият ми, не толкова любим брат Алексей се беше установил. Наистина ли? Лодка? Боже, боже. Не му ли ставаше зле от цялото това клатушкане? А после аз бях особнячката на семейството.
Специално за тази срещна се подготвих с най-доброто лекарство изобщо. Никотиновите дъвки. Ускоряваха пулса ми, даваха ми онова чувство за изпила три ксанакса, но не беше толкова пристрастяващо колкото самото лекарство. Помагат да се справя с онази напаст наречена семейство извън Аресен. С него винаги е забавно. Имаше нещо отпускащо в това да си с някой толкова откачен като самия теб. А и виждах своята друга половина в него. Той беше моят най-добрия приятел, най-довереният ми човек и преди всичко, той беше мой, както и аз негова.
Качих се на това чудо, което Алексей нарича дом и почуках на вратата на каютата? Не съм сигурна. Можех да изброя всяка съзвездие на небосвода, да кажа какво представлява тъмна енергия, дори да идентифицирам 436 вида пепел, но не знаех какво е да си на лодка. Странно. Много странно. Изчаках да отвори и му се усмихнах на досадната физиономия. Ама семейство е. Трябваше да знае, че съм в града. Да не се случи нещо от сорта на „О боже Морена, ти си в Калифорния.“, а аз да се правя на изненадана и да включа перфектният си талант за актьорска игра.
-Здравей скъпи братко, липсвах ли ти? – огледах го и вътрешно почнах да се смея, но външно бях напълно сериозна. Май сега ставаше. Беше лесно. Разрошената коса, сънения поглед. Липсата на повече дрешки. Идиотската физиономия. – Виждам, че най-накрая стана мъж. Страхотно, е че нямаш маминото червило по бузите си. – свих пръстите си в юмруци и му показах само палците си. – Браво на теб. Издигаш се в очите ми.