You must do your best to try and forgive me this weakness.

Беше си изградила перфектната представа за Даниел О’Конър. Беше си измислила перфектните истории за баща си. В главата ѝ всичко изглеждаше хубаво и нормално, сякаш нищо не се бе случило. Сякаш винаги е имала онова семейство, за което бе мечтала. Станеше ли време за лягане, баща ѝ влизаше в огромната стая на малкото момиченце. Изчакваше я да се настани удобно в леглото, след което я завиваше и сядаше в единия край. Изваждаше голямата книга от нощното шкафче до тях, след което започваше да чете поредната приказка, докато очите на момиченцето неистово се опитваха да се затворят, ала тя се бореше с последните си капки сили, за да успее да чуе края на приказката. Ала ако заспиваше по средата, Даниел отбелязваше докъде бе стигнал и още на сутринта тя я допрочиташе. И макар Виктория да знаеше, че това никога не се бе случвало, тя бе спокойна, докато имаше тези представи. Бе доволна, че нямаше спомени, които да пречупят измислените ѝ истории. И сякаш през целия си живот бе доволна от тях само защото си повтаряше, че не можеше да има друго.
Ала всичко това се срути за една-единствена секунда. Секунда, в която Виктория разлисти поредната страница на дневника на майка си, който бе открила в един от кашоните с нейни вещи. Секунда, в която очите ѝ попаднаха на снимка на майка ѝ, заедно с някакъв мъж. Секунда, в която очите ѝ се спуснаха по редовете под снимката. И сякаш всичко в нея се пречупи. Усети как ръцете ѝ бяха започнали да треперят и тя изпусна дневника на земята. Миг по-късно избяга от него, сякаш това щеше да ѝ помогне да забрави онова, което бе прочела.
Но всъщност не ѝ помогна. И докато Виктория се опитваше да забрави, информацията я преследваше денонощно. Не я оставяше намира. Съзнанието ѝ бе започнало да крещи от мъчителна болка, заради тормоза, над който бе поставено. И едва няколко дена по-късно Виктория събра сили да се върне при дневника и да прочете всичко наново. Малка частица от нея имаше усещането, че не бе истина. Малка частица от нея си повтаряше, че бе прочела нещо погрешно. Че имаше надежда старите ѝ представи да си останат. Ала тази малка частица изчезна още в мига, в който очите ѝ за втори път се спуснаха по старателно написаните редове от майка ѝ. “Знаех, че не трябваше да обичам Виктор Флеминг, ала любовта стана още по-голяма когато разбрах за малкото създание в мен. Моята дъщеря. Неговата дъщеря. Нашата дъщеря. Семейство, което звучеше така невъзможно.” Очите на Виктория се бяха напълнили със сълзи, докато тя ставаше от земята. Не отдели поглед от дневника, сякаш цялата ѝ душа и цялото ѝ съзнание бяха привлечени от редовете.
Няколко дена по-късно Виктория бе проучила за Виктор Флеминг. Знаеше къде да го намери и още когато бе прочела онова в дневника в нея се бе зародило желание да го види. Искаше да му зададе милиони въпроси. Защо се бе случило всичко това? Защо никога не бе знаела, че той бе нейният баща? Защо майка ѝ си бе измислила всички онези истории за изчезналия ѝ баща, който никога нямаше да се върне? Защо по-късно ѝ бе казала, че е мъртъв? Защо се бе случило всичко това? Ала не знаеше дали е готова. Не знаеше дали щеше да има смелост да се изправи пред него и да му каже истината. Да види всички емоции и чувства, които щяха да преминат през съзнанието му, докато погледът му щеше да ги издаде. А изобщо щеше ли да се интересува от нея? Щеше ли да я приеме на сериозно?
За миг смелостта и страхът нямаха значение. И това бе мигът, в който Виктория стана от дивана във всекидневната и излезе навън. В едната си ръка бе стиснала дневника на майка си, а другата ѝ бе стисната в юмрук, докато ноктите ѝ се забиваха в кожата ѝ, защото сърцето ѝ не спираше болезнено да се свива.
Няколко секунди по-късно вече се намираше пред една огромна сграда и не ѝ отне никакво време да нахлуе вътре без да се интересува от останалите. Вървеше бързо, защото знаеше, че ако забавеше крачка, съзнанието ѝ щеше да извика и тя щеше да се обърне и да се прибере, без да направи нищо. Дишаше бързо, сякаш не ѝ достигаше въздух, което бе така. Ала не бе само от бързането. Всичко в нея бе напрегнато.. толкова, че имаше чувството, че всеки момент щеше да припадне.
Затова се подпря на една стена и седна на стола до нея за миг. Не можеше да продължи. Въртеше ѝ се свят. И докато очите ѝ се опитваха да се фокусират върху една точка, пред погледа ѝ премина позната фигура. От снимката в дневника, от снимките в интернет. Фигурата на Виктор Флеминг. Момичето се изправи почти веднага, обръщайки се към мъжа, който бе вече почти в другия край на коридора. Трябваше да го направи. Трябваше.
- Виктор Флеминг! – провикна се достатъчно силно, за да я чуе и да ѝ обърне внимание. По дяволите, какво бе направила? Още в този миг страхът се появи в нея. Смелостта бе изчезнала. А Виктория не можеше да избяга. Не можеше да върне времето назад. Вече се бе изправила пред… истинския си баща. Трябваше да му каже истината, въпреки факта, че се страхуваше да го погледне в очите.