Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

by **Анабел К.** Вто Юли 12, 2016 3:23 pm

От една страна й беше много забавно. И то доста .. не просто й беше хубаво да го прави. Обичаше да гледа обърканите им личица, когато видеха как момиче като нея да говореше така, сякаш всичко й принадлежеше, сякаш не се интересуваше. Но истината беше, че ако трябваше да сравни нищо и никаквите им мозъци със своя, би могла да им заяви, че всъщност има повече от тях. Не беше слънце, не беше добра, но те не го заслужаваха. Държаха се зле с нея - получаваха онова, което бяха посели, а именно омраза, лоши думи. Щеше да им го връща двойно, че и тройно, колкото се може повече. Не се интересуваше, наистина. Можеше и да не го прави, можеше да мълчи, но отношението на някои беше отвратително - не заслужаваха милост. Дори сега, когато я бяха заключили на това място, защото, о, тя беше убедена, че е някой от тях, не съжаляваше за думите и действията си. Той определено си го заслужи, който и да беше.
Но както й да е. Анабел щеше да се измъкне все някога. Определено нямаше как да остане тук и да умре ... че те какво си мислеха, че толкова лесно биха могли да се отърват от нея? Сигурно просто не я познаваха и нищо чудно. Всички правеха така. Просто си въобразяваха, че знаят всичко за всеки, но всъщност, бяха жалки и тази мисъл поддържаше вярата на Ана в това.
О, не ... не си въобразявайте, че тя ще се опита да им отмъсти. Не беше такава. Въпреки държанието си, тя беше също човек, имащ чувства, уважаващ хората около себе си. Не би направила нещо подобно, с когото и да е било от тях. Не беше и сигурна, дали щяха да издържат, което беше една и от причините да е толкова несигурна, когато ставаше въпрос за подобен тип връщания.
Щеше да направи нещо много по - лошо ... нямаше да прави нищо, докато отново е се изправеха пред нея. И не защото тогава щеше да получи подходящ момент да направи нещо, а защото тогава просто нямаше да може да се сдържи да не каже, каквото и да е било. Особено след това, което се случваше в момента.
Изведнъж ушите й доловиха шум от токчета. Досега не бе минал никой, но сега ... сега бе моментът. Стана кофата, върху която бе седнала, да тя беше в килера на чистачката. Просто беше минала от тук и от тогава само можеше да предполага. Направи само две, три крачки, напълно достатъчни, за да може да почука на вратата, както и направи, за да привлече внимание.
- Ехо? Има ли някой? - почти извика, за да може да бъде чута, а след това натисна надолу дръжката на вратата.

by **.alexis atwood** Чет Юли 14, 2016 1:55 am

Меланхолията отново я бе завладяла до такава степен, че просто бе решила да стане от стола и да излезе от стаята, игнорирайки учудените погледи на съучениците и въпросите на жената, която почти крещеше колко неуважително било и как щяла да съжалява за напускането на часа. Често, не й пукаше. Дори не знаеше защо влиза в часовете. Не научаваше кой знае какво, защото или блуждаеше през прозореца или бе забила поглед в телефона си. Никога не е била от покорните ученици, което я устройваше напълно.
Къде щеше да отиде? Въпрос, който се въртеше в главата й докато се придвижваше по коридорите, които бяха празни, но след около десет минути щяха да са претъпкани. Щеше да отиде... в салона. Да тренира. Времето навън не бе едно от най-приятните и може би то играеше голяма роля заради скапаното й настроение. Звукът от срещата на токовете й с земята беше успокояващ. Изкара телефона от джоба си, като започна да разглежда съобщенията й и почти щеше да подмине гласът от килера. Спря се на едно място опитвайки се да асимилира дали не й се бе причуло и определено не бе. Доближи се до вратата и забеляза, че дръжката се мърда.
-Шегуваш ли се?-зададе въпрос на себе си. Явно някой беше заключил горкото момиче в килера?! Дори тя не би си помислила да направи подобна идиотщина.
-Добре, секунда, за да намеря ключа.-отговори на висок тон, така че момичето да я чуе. Очевидно трябваше да намери някой от чистачите, за да и даде ключ, защото постаралия се да я заключи тук бе взел и ключа с себе си. Направи няколко крачки напред, когато видя един от чистачите и лепна обичайната за нея усмивка.
-Бихте ли ми дали ключ за онази врата, ей там..-обърна се назад сочейки я, след което отново върна погледа си към чистача.-Моля?!-мъжът само я изгледа, бъркайки в джоба си и подавайки един ключ. Алексис го грабна и се запъти, като отключи вратата. и я отвори. Повдигна вежди, когато забеляза ядосаният поглед на момичето.. ама разбира се. И тя ако беше попаднала в такава ситуация нямаше да е никак доволна.
-Добре ли си? И кой ти го причини? - непознатата изглеждаше приятна, но определено не е от мажоретките.

by **Анабел К.** Пон Юли 18, 2016 1:12 am

Чуха я. Страхотно. Тъкмо щеше да излезе. Беше се притеснила, че ще откара още време тук. Нямаше нищо против приспособленията, които използваха чистачите, но вече не издържаше на тази миризма, която бе започнала да усеща. Гадеше й се. Сигурно всичко щеше да е наред, ако изключеше този факт. Трябваше й въздух, наистина. Или можеше да припадне, а не й се искаше. Което всъщност можеше да е добре … ако беше припаднала, щеше да й е по – лесно да накаже виновниците за състоянието си. Можеше и да не можеше да докаже, но можеше да предположи, което беше достатъчно на този етап.
Бързо се отказа. Не беше добра в преструвките. Защо да правеше нещо, ако знаеше, че нямаше да й се получи? То само по себе си обезсмисляше идеята й,а и какво щеше да постигне … нищо. Дори не искаше да постига нещо. Не й пукаше вече. Нека умираха, нека страдаха, нека бяха щастливи, нека се радваха … не беше нейна работа, те не бяха част от живота й, че да се вживява.
Това спокойствие се появи, когато вече нямаше празно място в ума й, в което да можеше да остане насаме със себе си и да реши какво всъщност иска. Затова изкара тези мисли от главата си и реши да се съсредоточи към настоящия момент и да благодари.
- Благодаря – изръси брюнетката преди да отговори на другите въпроси, като се усмихна, нямаше причина да се държи зле със спасителката си. – Добре съм и не е важно. Нали всичко е наред – каза и кимна. – Как да ти се реванширам? Гладна ли си? Защото аз умирам от глад – веднага смени темата, защото … ами наистина й се ядеше много.
Нямаше намерение да се мъчи, а и да тормози момичето срещу себе си с излишни проблеми. Загледа се в момичето и се замисли, че не се бяха виждали досега, но Анабел я бе, не помнеше името й, но знаеше, че е от мажоретките, ако не се бе припознала.
- Може би не се познаваме .. Анабел и отново благодаря!
Излезе в крайна сметка от онази стая, която не й понасяше, затвори вратата, за да не стои така, сякаш възпираше пътя на момичето. Една мисъл се прокрадна през ума й. Нямаше й телефона и нямаше как да види колко е часа, нямаше представа колко време е откарала тук.
- Часа? Колко часа е? Имам чувството, че съм проспала целия ден.

by **.alexis atwood** Пет Юли 22, 2016 1:20 am

-Няма проблеми. Сигурна съм, че и аз да бях на твоето място щеше да постъпиш така.-Алекс побърза да се уточни и се усмихна. Все още ума не й побираше що за нормално мислещ би направил това? Та ако тя не бе напуснала часа по-рано едва ли някой би я чул в междучасието.
-Красиво име, Анабел. Алексис, приятно ми е. Хайде да ядем. И без това се чудех къде да убия някой час, пък и очевидно ми трябва време, за да изкопча от теб кой те набута тук и защо.-поясни Алексис. Винаги получаваше това, което иска. И когато Анабел й кажеше, Алекс нямаше да остане безучастна. Може би не бе най-добрия човек на земята, даже напротив. На моменти бе толкова себична, мислеща единствено за своя задник, но пък събеседничката й се струваше приятна и никой нямаше право да постъпва така с нея, независимо какво се бе случило. Въпроса на момичето я разсея от мислите й. Извади телефона си от задния джоб на дънките и погледна екрана.
-Почти дванадесет. Не ми казвай, че от сутринта стоиш тук?!-погледна я с изненада, като я подмиши и едва не задърпа по коридора.
-Отиваме в любимия ми ресторант и там искам да ми кажеш всичко. И без откази. Явно не ме познаваш, но ще ти потвърдя теорията, която имаш за мажоретките. Ние понякога сме мнооого досадни и няма да те оставя намира.-както и предполагаше. Звънецът би и от стаите започнаха да излизат ученици, които едва не се блъскаха в тях, но Алексис все така с гордо вдигната глава държеше момичето под ръка и ходеше в средата на коридора. Нямаше да направи път на всички тези мислещи се за нещо разглезени момичета и момчета.
-Не съм една от покорните тук, но пък си живея добре.-ухили се и престъпиха прага на огромната стъклена врата, озовавайки се в двора на университета. Алекс кимна на няколко познати лица, които се чудеха, кое е момичето с нея.
-Имаме два варианта.-тя се спря, обръщайки се към момичето.-Тук съм с кола, така че ако не настояваш..

by **Анабел К.** Сря Авг 03, 2016 9:21 pm

Разбира се, че щеше. Затова взе за излишно да отговоря и изобщо да говори повече по тази тема. Все пак не беше чак толкова голям егоист, че да не отключи една врата. Не изискваше особено големи усмилия, че да не можеше да си позволи нещо подобно.
- Благодаря ти, Алексис. Твоето пък е прекрасно - рече брюнетката и повдигна съвсем незабележимо вежди.
Явно щеше да бъде поставена на кръстосан разпит, личеше. Трябваше добре да подбере думите си, за да не каже някоя неприлична дума по техен адрес. Не че много беше навита да говори. Не смяташе изобщо, че те си заслужаваха дори да им се караш, а какво остава за отмъщение. Тогава защо й е да споделя? Щом като нямаше намерие да прави, каквото и да е с тях. А и сигурно Шейн щеше да разбере за малкото й приключение и също щеше да я разпитва. Нищо чудно и да успееше да изтръгне нещо от нея и съответно да им го върне доста жестоко, а тя не искаше това. Не искаше никой да страда.
- Много време е минало - каза и тръсна глава. Благодаря ти - усмихна се.
Не видя и смисъл да се противи на нея. Ръцете й игзлеждаха достатъчно силни, че да я зашлевят ... какво оставаше да се измъкне от нея. Анабел беше доста нежна в сравнение с тази тренирана секси фигура пред себе си. Беше мажоретка, както самата тя спомена. Нямаше как да не изглежда добре. Нямаше и друг изобр, затова вървеше плътно до нея, като се опитваше да се разминава с останалите тук, за да не се сблъска с някой и да отнесе още един проблем.
- О, личи ти. Доста си запалена - рече Анабел и поогледа Алексис. - Предпочитам да се возя. Много по - приятно е - рече Ани и се качи в колата й, без да чака изобщо покана. - Към храната!

by Sponsored content

Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

Re: Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

Re: Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

Re: Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

Re: Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis

Re: Many people pray to be kept out of unexpected problems. Some people pray to be able to confront and overcome them. - Anabelle and Alexis