Ice Residence

by **Davon Ice☣** Пон Юли 18, 2016 10:43 pm

The Residence:

Ice Residence Cool-design-astonishing-spanish-style-bedroom-designs-with-bedroom-contemporary-spanish-house-design-spanish-style-bedroom-cool-design-ideas-astonishing-spanish-style-exteriors-decorations-photo-span-970x648

Ice Residence Cool-design-astonishing-spanish-style-bedroom-designs-with-bedroom-contemporary-spanish-house-design-spanish-style-bedroom-cool-design-ideas-astonishing-spanish-style-exteriors-decorations-photo-span-970x648

by **Katya Nagiev.** Вто Юли 19, 2016 12:38 am

Беше повече от ядосана малките й слаби ръчички се забиваха в тялото му не спираше да задава въпроси, въпреки че вече нямаше сили, но на него дори не му направи впечатление, все едно не усещаше нищо. Искаше да си тръгне, нямаше да седи където и да е било с него въпреки, че това щеше да е най- трудното нещо.а. Мразеше всичко това. Защо й бе трябвало дори да среща този мъж. Палеше такива чувства в нея, омраза..болка..страх. чувства , които я задушаваха. Когато най- накрая я пусна в къщата. Дори не знаеше къде я бе вкарал. Не всъщност мястото й бе до болка познато. Преди когато го ядосаше я вкарваше именно тук и определено това което сигурно сега й предстоеше щеше да е много повече от тогава. Но тогава тя не се съпротивляваше, сега беше друга и нямаше да му се остани току- такаа. В мига в който краката й докоснаха земната повърхност най- накрая. Всякаш с последни сили тя се обърна към него.
Стисна зъби срещу му и присви очите си. Ината й никога не можеше да бъде накаран да се скрие. Присви ръцете си в юмруци, и присви очите си .. Реши да му говори още и още отваряйки устата си за нова доза заяждане, тя сякаш му изсъска през зъби..
-О, моля те дай си почивка – следващите й действия останаха напълно изненадващи дори за нея самата.. Срита го между краката и го отблъсна от себе си. Като видя как се сви.
-Защо продължаваш по – дяволите, остави ме на мира. – изкрещя му тя, като стана и започна бавно да крачи наоколо и мина покрай него. Искаше да си тръгне, но той нямаше да я пусне и това, го знаеше без да пита. Застана до малкото прозорче което показваше какво става навън заглеждайки се в бурята отвън, беше точно като всички чувства, който изпитваше в момента. Не можеше да повярва какво се случваше в тялото й. Бе толкова объркана, едновременно щастлива, наранена, тъжна, бясна на него и на себе си.. Просто всичко това, бе точно като урагана, който се развихреше отвън, можеше да се оприличава точно като него. Особено в състоянието в което се намираше в момента.
Стискаше нежните си пръсти в малки юмручета, докато не смееше да погледна на зад към него, не изпитваше вина, от това което бе сторила току що, но всичко бе някак безсмислено, не знаеше какво да направи сега. Знаеше само, че това което бе сторила нямаше да й се размине току така.
Нацупи се на себе си и на него и отпусна тялото си на близкия фотьойл, като се загледа в пода.
-Мразя всичко това, мразя теб и всичко свързано с теб. Мразя начина, по който се чувствам. Не искам да е така. Просто искам всичко да приключи един път за винаги.. – прошепна тихо тя, но все още бе ядосана , но вече по – скоро бе бясна на себе че някога си бе позволила да има някакви чувства към този психопат. А и знаеше, че него не го интересуваше какво му казва и най вече знаеше, че щеше да си изпати мига, в който той се изправеше

by **Davon Ice☣** Вто Юли 19, 2016 3:37 pm

" Борбена е! Харесва ми! Тези най-много се мразят, след като се провалят в опитите си да отблъснат опасностите! "

Дейвън се осъзна след няколко секунди. Пулсиращата болка в областта на тестисите го беше обезоръжила, караше тялото му да се превива на пода, все едно милиони игли се забиваха на онова тъй уязвимо място. Чашата преля. Този път нямаше да бъде тъй нежен ( ако това, което до този момент се смяташе за нежно). Опита се да се изправи. Не стига, че онзи проклетник му се беше изпречил на пътя, опита се да го убие, като се размаза като муха на предното стъкло, достави органите си на предния капак, но и за малко не бяха паднали в река, където Дей щеше да се удави, имаше рани от катастрофата, но сега и тази малка никаквица решаваше да го свали с този изтъркан номер.

- Ела тук, проклетнице! - изрева като лъв Дейвън и се изправи, въпреки че болката можеше да приспи всеки. Инатът му надвиваше всичко - дори и болка, мислена за нетърпима до този момент. Обърна се към нея, гледайки я на кръв.

" Нужно ли беше да преминавам през всичко това?"

Защо просто не я беше оставил там, на скалите, както всеки път, след като я изнасили? Нужно ли беше сега да се притеснява за полицията, както и да търпи този отвратителен характер. Сега трябваше да я накара да съжалява. Щеше да я направи своя робиня и след това да я пусне да припка като разстрелян елен към брат си. Оооо, да, сега щеше да я накара да си плати.

Тръгна към Екатерина и този път беше готов в случай, че се опиташе отново да рита. Притисна я до стената, като с едната ръка и' запуши устата, предварително внимавайки да не го захапе. С другата бръкна под дрехите и' и и' очерта точната позиция на бъбрека и'. В погледа му имаше нещо диво, нещо лудо.

"Очите са прозорец към човешката душа"

А такава в този момент нямаше. Истинската същност на Дей я нямаше, сега присъстваше дивото, неопитоменото, съществото, което беше готово на всичко, че да задоволи крастата си.

- Този орган след няколко секунди ще бъде откъснат от тебе... Точно така. Откъснат. Няма да използвам опиати - промълви тихо и със злобна усмивка нашият герой. Хвана я за косата и я задърпа към стълбището, което водеше към подземната стаичка, където много жени си бяха отишли. Буквално. Усещаше ноктите, които като на малко раздразнено котенце оставяха кървави драскотини върху ръката му, но тя не знаеше, не подозираше, нямаше представа, че болката за него беше живот. Обожаваше да я нанася и плащаше, за да му я нанасят. Каквото и да правеше, нямаше да успее да се измъкне от хватката му. Е, като изключим възможността от опит за отрязване на крайник, ако пробваше, щеше да я халоса с някоя ваза или минимум с хладилника.

- Мърдай!

by **Katya Nagiev.** Вто Юли 19, 2016 4:42 pm

Е сега вече я бе страх. До сега никога не я бе било от никой друг освен от брат й. Но ето точно в този момент тя го изпитваше. Не можеше да повярва, че това беше той. Можеше да е правил какво ли не с нея, но днес.. просто днес го виждаше в различна светлина от когато и да у било. Да карали са се, биели са се или предимно той я биеше, но да й извади орган до къде бе стигнал? До къде можеше да стигне? Една част от нея искаше да успее да се измъкне. И колкото й да не й се искаше трябваше да смени тактиката дори и да означаваше в очите му, че се е пречупила. Само така явно щеше да запази всичките си органи на едно място. А може би тя самата нямаше сили да продължи да се бори с него така или иначе вече бе пределно ясно, че той винаги надделяваше.
Бе опитала с лошо не стана, бе се опитала даа му го обясни и по по мил начин отново не стана явно наистина единствената тактика, която можеше да използва бе да му се примоли. Точно в този момент буквално през главата й протичаха всякакви мисли. А не само те, мозъка й всякаш не искаше изобщо да се справя с болката. Не бе и на ясно какво точно бе намерила в този човек, как изобщо се бе влюбила в него тогава, какво бе виждала толкова много време, че прекалено късно се бе осъзнала? Е не навираше отговорите на тези въпроси. Точно сега.. сега се сети и за брат си, колко съжаляваше, че вместо да му каже истината тя се скара с него. Може би ако го беше направила сега нямаше да е тук и щеше да се спаси? Всичко беше под един огромен въпрос, който нямаше решение. А всички се мислехте, че главния въпрос е „Да бъдеш или да не бъдеш?“. Но за съжаление ние не се намирахме в Шекспирова пиеса, не бяхме актьори в нея, дори книга не пишехме. Не ние бяхме странични наблюдатели и не можехме да вземем решение какво щеше да се случи. А явно предстоящото действие зависеше само и единствено от Катя. А тя бе решила, че е по – добре за нея да запази бъбрека си непокътнат.
-Моля те, не го прави! Моля те, само не ме вкарвай там. Ако го направиш най- много да свърша като всички, които си водил там. – започна тя с дрезък глас, получен в следствие на поредица писъци. Опитваше се да дръпне косата си от ръцете му. А колкото повече наближаваха онази стая толкова повече страха й нарастваше. Какво още повече трябваше да му каже, а да сети се щеше да използва точно това, което искаше от нея.
-Не го прави, моля те! Какво ще получиш, ако свърша като тях – нищо! Вече няма да съм твоя буквално, няма да ме контролираш и притежаваш! А ти искаш това, нали?- продължи да говори тя само не беше сигурна дали думите й щяха да повлияят по някакъв начин. Надяваше се.

by **Davon Ice☣** Вто Юли 19, 2016 11:09 pm

Мисълта за нея го караше да игнорира всяка една думичка, произнесена от момичето. Нямаше да спре, щеше да вземе това, което иска, на каквато и да е цена. Писъците и' бяха ненужни - само си дереше гласните струни. Информацията, която се откъсваше от устните и' за него значеше толкова, колкото писъка на умиращата птица, като стенанието на сърната при пробождането на ловеца в тялото и', като жуженето на пчелите, произвеждащи тъй желаната от всички субстанция, като скърцането на дървото при своя последен миг живот след разсичането на дърваря. Нищо. По-празни бяха от спирка на "Държавни Железници" след преминаването на влак.

" Струваше ли си цялото това нещо? Струваше ли си да изгубя няколко стотин хиляди долара за това момиче? Струваше ли си да рискувам полицията да ме разследва заради едното нищо?"

Дейвън се питаше дали си е струвало онзи самоубиец, който беше решил да пресича на грешното място в грешното време, дали си е струвало да му намаже предното стъкло с кръвта си, дали си е струвало да похаби органите си върху предния капак... Явно не, но сега той щеше да го накара да си е струвало. Щеше да покаже на тази малко никаквица на какво е способен и повече нямаше да може да ходи, камо ли да говори. Поне така си представяше той нещата.

Пристигнаха на тъмния и влажен етаж, откъдето се влизаше за "лабораторията" му. Погледна нагоре, за да се увери, че няма никого, а и да имаше, досега щеше да е чул истерията на Екатерина. Повлече я към врата, която представляваше масивна стоманена врата подобна на онези в банките, която трудно се отваряше принудително.

- Стой тук, малката! - заповяда мъжът и я хвърли към стената, където тя се свлече като човал с картофи. Дори да беше опитала да побегне, нямаше да стигне далеч и той щеше да я хване преди да постави кой знае колко голямо разстояние помежду им. Сега щеше да покаже истинската си същност. Завъртя няколко пъти "кормилото" и след това натисна няколко бутона, въведе код, и щрак, вратата се отвори. Хвана я и я натика в тунела, който се беше открил.

- Влизай! - изръмжа Дейвън. Под тази сигурна стая се намираше още една - там държеше предишните си експерименти - хора, отвлечени специално за тази работа - да може Дей да използва различни видове химически препарати и да изследва по какъв начин кожата им ще падне, ще се сбръчка или ще се разтегли до такива размери, че очертанията на лицето да изчезнат. Експериментираше главно с гласовите средства - ларинкс и език, като повечето от робите долу не притежаваха такива. Хранеха се от близката тръба, която беше свързана с градската канализация. Интересен е фактът, че все още са живи... е, поне някои от тях. Сега мъжът мислеше да я превърне в едина от онези зомбита - щеше да я направи своя... по един или друг начин. Имаше два избора - или да живее като онези долу, или да я има част по част - в буркани за зимата, на компоти... Щеше да си избере нещо. Но поне щеше да притежава това дяволско същество. В момента, в който започнаха да лазят по тунела, отдолу започнаха да се чуват звуци - стенания, опити за викове, тъпи звуци на хора, които се оптиваха да избягат през стената, но резултатът беше един - биеха си главите в бетона.

by **Katya Nagiev.** Сря Юли 20, 2016 12:24 am

„Има ли някой там? Чува ли ме някой? Някой знае ли, наистина началото на края ли е? Ускореното дишане.. Това ли е всичко, което чакаме? Всичко, което търсиш, и всичко, което не искаш. Една врата се отваря, а друга се затваря. Някои молитви получават отговор. Някои молитви никога. Държим се и се пускаме.”

Гневът си остава една от най-неконтролируемите емоции в човешкия живот. Гневът е примитивен. Той е див. Той е токсичен, упорит и само засилващ се. Гневът ни ограбва от мира в сърцата ни, както и от хармонията, мъдростта и естественото блаженство на душата ни. Той потиска имунната ни система и отравя нашия споделен колективен живот с нещастие, хаос и насилие. Как можем да не бъдем уязвими, колкото и много да се фокусираме върху нашия духовен живот? Как можем да не бъдем засегнати? Каква е нашата отговорност като духовно търсещи да станем въплъщение на мира в такъв свят?
Все пак ние сме хора. Въпреки че може и да казваме на себе си, че искаме да се отървем от гнева, твърде често си оставаме жертви на неговото негативно влияние. Непрекъснато сме в капана на гнева. Задоволявайки го, той се закопава, съблазнявайки ни със справедливото си негодувание.
Повечето от нас се провалят в разбирането на токсичността, която гневът генерира в нашето тяло, ум и дух или как допринася за бремето на гнева в света. Ние сме слепи за пространството, което му отделяме в живота си. Ние позволяваме на потиснатия гняв и фрустрация да тлеят и създадат ядро на тих, лесно възпламеняващ се яд. Колко от вас се разгневиха днес?И кой беше виновен? Кой ви накара да се разгневите? Кой ви каза – хайде сега, да те видя как се гневиш? Така ли се случи? Какво всъщност стана. Какво изпита човекът, на когото се разгневихте? Същото като вас ли? ... Едва ли.Колко от вас обичаха днес? Кого и какво обичахте. Това, което обичате по навик? Или нещо ново, нещо мило, нещо прекрасно, което ви се случи. Личеше си, че щом не я чуваше именно яростта по горе напълно бе замъглела съзнанието му. Страх от това което чуваше да се приближава към тях или те към него. Молеше се само той да се осъзнае поне мъничко.
-Моля те, недей! Ще направ....- започна Катя докато все още я влачеше след себе си, но тя..тя просто прекъсна това което искаше да му каже след гледката която се разкри пред очите й. Той беше луд... бе психично болен... не можеше да повярва какво бе сторил на тези хора. Страха прогори вените й, както огънчето на цигарата изгаряше тютюна вътре. Сълзите се стичаха все повече по лицето й. Не искаше да е на мястото на теза хора. Не искаше да й причини това, което причиняваше на тях. В момента бе готова да направи каквото иска, само и само да те я застигнеше съдбата на тези клети души. Колко ли време им оставаше? От колко ли време ги държеше тук. Дей пусна косата й, а тя плахо се изправи и докато той правеше нещо, тя се приближи към него. Нямаше избор, дори и да тръгнеше да бяга нямаше да стигне до никъде и тогава нямаше изобщо са се смили над нея. Пое си глътка въздух необходима на белите й дробове и се приближи към него заставайки лице в лице с него. Очите й се вгледаха умолително в неговите, а там в тях гореше пламъка та лудостта.
Ръцете й макар и с болка и стонове причинени от нея. Тя събра цялата си останала сила, а такава сякаш вече нямаше, нито да се бори. Щеше да се предаде поне за сега де
Ръцете й немощно се озоваха на гърдите му сякаш карайки го да спре за секунда и да привлече най- накрая вниманието му.
-Ще направя каквото искаш от мен, само не ми го причиняваш това .- започна тя почти шепнейки едвам- едвам. Вече абсолютно нямаше сила. Надигна се на пръсти и впи наранените си устни в неговите кръвта по тях щеше да остави следи и по тези на Дей, езика и се вплете в неговия, в една страстта целувка, която се мореше да му покаже, че наистина щеше да се предаде или поне докато не намереше начин да стигне до своето бягство. Но за това трябваше да поиграе по неговите правила..- Моля те недей да ми го причиняваш. Умолявам те.- каза отново отлепяйки устните си от неговите и с последни сили сви нежните си пръсти стискайки блузата му и придърпвайки го към себе си.

by **Davon Ice☣** Сря Юли 20, 2016 1:15 am

Момичето го разсея. Това беше лошо за плана. Не трябваше да я слуша - тя се опитваше да се измъкне, а никой не искаше подобно нещо - особено Дейвън. Не трябваше да и' позволява да прави, каквото си иска, защото щеше да намери някаква вратичка и щеше да избяга. Може би трябваше да се държи малко по- меко с нея.

" Не! Тя трябва да стане на салата"

Действията и' действително разбиха целия план на Дей. Целувката, допирът. Не трябваше да става наивен, Екатерина го правеше нарочно - когато притиснеш звяр, тогава е най- опасен. Но трябваше да направи нещо. Да реагира. И типично за него избра да и' повярва. Излязоха от стаята и заключи вратата. Не искаше някой да влезе и да открие прекрасните му животинчета. Въпреки че изглежда, че беше отслабила волята му, това не беше истина, напротив, сега щеше да си го изкара върху нея по друг начин. Стисна я сълно за ръката и я повлече нагоре към една от спалните, отвори вратата и я хвърли на леглото.

- Млъквай и се събличай! - изкрещя побърканият мъж и заключи вратата, а след това се обърна към примрялото момиче. Започна бавно да приближава, като я гледаше право в очите. Измъкна колана си, а след това с едно рязко движение хвана главата и'. Свистенето на вятъра и силното "ШЛЯП" показаха, че коланът беше ударил силно момичето по краката. Поредният удар се помести върху врата и' - този път беше по-силен. Изпусна колана си, като хвана ръцете, а със своите крака заклещи нейните, за да не може да рита и да се опитва да избяга. А след това започна да я целува нежно по устните и по врата, сякаш се опитваше да се оправдае пред нея, сякаш съжаляваше, че беше сторил с нея всичко това. Не искаше да става така, но тя го бе предизвикала. Искаше да каже " Съжалявам ", но просто думите не излизаха - знаеха, че не бяха уместни. Не можеш да покажеш на момиче дефиницията на думата "ад" и после да и' се извиниш. Затова трябваше да го доведе до край. Хвана крачетата и' и ги разтвори, премахвайки панталоните си. Усещаше възбудата, която растеше все повече и повече. Щеше да проникне всеки миг. Можеше да забележи как се съпротивлява, знаеше колко много не желаеше да прави това с него след всичкото това време. Дейвън разкъса горнището и, а ръцете му се обвиха около гърдите и', притискайки ги силно, масажирайки частта около зърната. С един замах разкъса долнището и', оставяйки я почти гола на леглото.
- Покажи ми на какво си способна, щом не искаш да си долу при кученцата ми - промълви тихо и дяволито Дей, а ръцете му отново се опитваха да разтворят краката и', които внезапно, сякаш по команда, се бяха стиснали. Успя да се пребори с тях, а след това бавно проникна в нея. Искаше да се съпротивлява, искаше да го дере и да го рита, защото точно това го възбуждаше най-много - насилието. Това беше неговото желание. Постепенно забързваше темпото, за да може да извлече максимално от болката и', но изведнъж...

by **Katya Nagiev.** Сря Юли 20, 2016 12:01 pm

Усещаше грубите му устни разхождащи се по тялото й, а ръцете му я държаха така, че да не може да мърда, искаше да вика, но знаеше, че всичко щеше да стане още по – лошо ако го направеше. Какво се случваше с живото й, всичко се разпадаше малко по – малко. Сълзите си спускаха ожесточено по лицето й, а тя облиза пресъхналите си устни, премахвайки кръвта от тях, но тя на пук на нея се появяваше отново. Умоляваше го, но никой не я чуваше. Умоляваше го да спре, но сякаш той не я чуваше. Не искаше.. Не искаше нищо от това, чувстваше се толкова уплашена, толкова сама..и нямаше кой да й помогне, беше слаба, слаба под натиска на Дейвън.
-Моля те, спри, умолявам те...
Шепнеше уморено тя, сякаш не можеше да се бори повече, с това, което се случваше между тях, но защо просто не се предадеше, чувстваше ясно, че той няма да миряса, няма да я остави докато не вземеше всичко на сила от нея. А колкото по се дърпаше, толкова повече я болеше, толкова по – сама се чувстваше. А през главата й минаваха всякакви варианти, да се измъкне от него, от това, което й причиняваше, но какво можеше да направи? Как да се измъкне от някой толкова ядосан и по – силен от нея, мрънкаше под всеки негов допир, под всеки негов натиск.Усети как всичко от нея липсваше, и рязкото навлизане така не канено в тялото й. Изпищя като малко нежно и току що ранено животно, но той не обърна внимание. Едната й ръка опипваше всичко около нея, опитвайки се да намери начин да се освободи от тази болка, а той навлизаше все по – рязко и мощно в нежното й тяло.Ръката й, напипа нещо тежко, а тя събра цялата си смелост и кураж, удряйки Дейвън по главата... Знаеше, че сега беше момента да избяга от него. Да се спаси отново въпреки, че щастието й щеше да е за кратичко. Но поне щеше да се спаси и този тъп щеше да изприпка директно при братчето си и нямаше да скрие нищо от случилото се.
Всичко я болеше, но Катя не се предаде докато не стигна у дома си, там на сигурното място за нея в момента.

♢after some day's

Е със сигурност все още болката от тялото й не би изчезнала но Екатерина не можеше да се стърпи трябваше да иде там и да види изражението му. Беше разбрала какво се бе случило между него и Костя и това сякаш я караше да се наслаждава въпреки, че познаваше Дей и знаеше, че той по- скоро се бе наслаждавал от колкото до страда от нанесените му щети.
Катя вървеше по улицата към онзи дом, в който се бе събрала цялата болка ва света, дома в който при други обстоятелства не би посетила отново, но искаше да види пораженията му от брат й, а и изненадата от това, че отново се беше спасила от лапите му. Понякога се чудеше защо го правеше? Мазохистка ли беше, чувстваше ли наистина все още нещо към него, защото знаеше какво я очаква и въпреки всичко пак се връщаше.
Изобщо не си направи труда са почука, а направо влезна . Очите й го търсеха, а когато го намериха лека усмивка от вида му се настани на лицето й.
-Интересно, нали? – подаде тя без капка страх в гласа си. А определено имаше от какво да се страхува.- Как се развиха нещата така? Добре ли прекара вчерашната си среща? Или отново не разбра какво е да те боли?

by **Davon Ice☣** Сря Юли 20, 2016 3:17 pm

Мъжът се беше настанил на едно от креслата в хола и си беше пуснал музика, която пулсираше из цялата къща, а подът наподобяваше филма "Сан Андреас". Беше си складирал един стек уиски до мястото, където се беше изсулил, а няколко кутии цигари лежаха до празните бутилки алкохол. Дейвън, напротив на външния си вид, се чувстваше като цар - можеше да почувства натъртените места, а и посинените си ръце.

" Тази нормална ли беше? Да дойде и отново да се прави на отворена. Не стига, че миналият път едвам се изплъзна, а този? Сигурно мислеше, че не мога да и' направя нищо в това ми състояние?"

Наистина беше прекалено от страна на Екатерина да дойде и да злорадства. Но кой би бил толкова глупав да дойде сам при това след случилото се. Или имаше някакъв таен план, който просто чакаше да бъде задействан, или не можеше да се стърпи. И в двата случая нещо я теглеше.

- Брат ти как е? Мисля, че имаше няколко счупени ребра? Всъщност... -промълви и се надигна, сякаш нищо му нямаше, а в едната си ръка държеше запалена цигара, която още малко щеше да се разпадне, защото не беше изтръсквана от самото си запалване, а прогарящата част се намираше почти до филтара, а в другата - почти изпразнено шише с уиски. На лицето му се появи широка и налудничава усмивка, а погледът му прониза нейния ангелски. - Болката? За някои хора, това е истинският ад, орис, която може да ги накара да говорят, да споделят всичко, да се подчинят, за други, това е средство, с което карат по-слабите да се прекланят и да демонстрират доминация над тях. Но има една малка част от обществото, която възприема болката, както обикновените хора възприемат любовта.

Тук той направи малка пауза, а лицето му от надменна усмивка се преля в бяс, див гняв, който искаше да си го изкара на някого:

- АЗ СЪМ БОЛКАТА! АЗ я създавам, АЗ я събличам и АЗ я ЧУКАМ, по дяволите! - виковете му се разпростираха и натякваха всяка една от думите му. Искаше да почувства какво има предвид - За МЕНЕ болката е начин на живот.

С един бърз скок се озова до нея, но не я докосна - имаше по-приятни занимания от това да слуша молитвите и' или по-лошо - победенческите и' слова. Отвори вратата и и' показа пътя навън:

- Ако не си го разбрала, сега се осъзнай. Предай на скъпото ти братче, че ще го съсипя по начини, които не е дори подозирал, че са възможни. - може би си биеше автогол, може би преувеличаваше, но чувството, с което говореше, трябваше да му бъде признато - наистина си вярваше. Най-опасното за един луд е да си повярва на думите. Той беше далеч от лудите - просто беше... нетрадиционен. Не си въобразяваше същества, които не можеха да бъдат наблюдавани от хората, а напротив - неговите идеи бяха концентрирани в точно обратното - ценностната система на мафията, която наистина в последно време си беше повярвала. Неговите действия щяха да сложат край на тези нагли ендемитчета, които полазваха обществото. И Дейвън щеше да е там, за да вземе техните средства. Какво точно целеше той, не беше кристално ясно. Но единствено в този момент само Екатерина знаеше за истинската му същност. Можеше да я прикрива. Сега щеше да всее смут в тяхното общество, подобно на Мопасановия герой Бел Ами.

by **Katya Nagiev.** Сря Юли 20, 2016 4:30 pm

Боже ама той можел и да драматизира. Екатерина го гледаше и не вярваше, че това действително беше той, или беше пиян или беше болен. Не знаеше, кое от двете. Сепна се когато се развика, но не прояви никаква реакция. Дори не помръдна от мястото си.. всякаш този път наистина не я беше страх от него. Но в действителност някъде дълбоко скрито в момента страха й подхранваше именно този смелост. Боже как звучеше само. Но не само думите му, а и действията му я изненадаха, той я гонеше? Той? Май наистина беше болен. Когато млъкна единственото, което направи тя в този момент беше да му изръкопляска на тирадата. А после поклати глава.
-Чакай, чакай. Да не би да си вдигнал температура? – попита го тя победоносно и в същото време подигравателно. С бавна крачка се приближи към него и с опакото на ръката си докосна челото му, ца да се увери сама. Не. Нямаше температура. Може би пък на скунксчо му беше дошъл акъла в мозъка след снощните му приключения с брат й. Не и това не й се вярваше.
- Или пък си получил амнезия и си станал по- добричък? Сладък си така, знаеш ли? Човек би си помислил, че си гушкав и гальовен. – да определено си правеше гавра с него. Но само не бе сигурна дали тази гавра нямаше да й излезне през красивото дупенце. Завъртя се на пети а погледа и го прегледа преценяващо. Добре прекрасно не беше по- зле от нея. Но пък поне вече не бе само синя тя.
- Брат ми не го мисли той се чувстваше идеално снощи, но като те гледам теб приличаш на ритана крава. Не, не или по- скоро на натъртена такава след някой бик. – да сега й беше паднало да се подиграе и тя малко с него. Но едно се замисляше защо не си беше тръгнала? Та нали той й беше дал право да го направи. Или пък може би щеше да и тресне вратата в мига, в който се опиташе да го стори интересно. Много интересно. Дали пък да не си тръгнеше наистина та тя нямаше работа тук. Отново се запита защо бе дошла? А да, за да се наслади на размазаната му физиономия. Да май подигравките й бяха достатъчни и сега наистина трябваше да си тръгне преди господинчото отново да е превключил и да я напрани на нищо. Или пък не, можеше да остане още малко да се позабавлява с него.
-Интресно ми е какво каза на Виктория, че те е сполетяло? Да не би да й каза, че те е блъснала кола? – продължаваше сякаш да си го проси. Сега със сигурност се питате защо, нали? Ами много просто тя беше като инатото магаре запънало се на моста, което не искаше да отлепи ни крачка назад, ни крачка напред. Загледа се в очите му, но освен пламъци на яд и гняв в тях не намери нищо друго. Честно не се и учудваше.
-Значи си готов най- накрая да ме оставиш намира? – дали това бе истина ила поредната му лъжовна измама от която Катя щеше да си изпати всеки момент. Ами ако просто я пускаше по пързалката, за да видеше как ще реагира и какво ще направи. Е тогава тя наистина щеше да съжалява, за всяка една от по – горе споменатите си реплики. И точно тази мисъл я накара да изтръпне. Ами ако...да май щеше да е по- добре да си тръгне докато все още врата пред нея не бе затворена, а той не си бе променил решенията. Опа май беше допуснала поредната си грешка или пък не? И щеше да си тръгне от дома му без да се замесля.

by **Davon Ice☣** Сря Юли 20, 2016 10:28 pm

Нека да злорадства.. Дейвън не и' обръщаше внимание. Явно си го търсеше, но не му беше до нея точно сега. Поклати глава и тръшна вратата, като засмука цигарата, оставяйки гъсти колелца дим в стаята. Хвана я за ръката, но не както преди, а някак си по-нежно - не се безпокойте, добре е, и точно заради това се държеше някак си мило. Не искаше да прибягва до по-сериозни средства. Но със сигурност щеше да се стигне и до там. Може би го виждаше като обезумял, но това беше неговият нормален начин да се справя с тези неща. Накара я да седне, а след това седна до нея, като се загледа в очите и' и отпи глътка от шишето с уиски. Посочи я и започна:

- От тебе щеше да стане прекрасно зомби - и се засмя истерично, накланяйки главата си назад. В момента, в който я наклони отново напред, погледът му беше променен - изглеждаше кръвожаден и див като на животно. Хвърли шишето, което се разби в стената, а течността се пропи в тапетите. Ръцете му хванаха брадичката и' и я стиснаха здраво, а очите му я гледаха. Вече се беше изправил, подпирайки се само на коляното си и гледайки я от високо.

- Това прекрасно лечице ще бъде по такъв начин обезобразено, че си нямаш ни най-малка представа. Ще направя живота ти по-голям ад, отколкото е сега - няма да мине ден, в който да не забелязваш всичко, което съм ти направил. Всяка сутрин в огледалото ще се оглеждаш и ще забелязваш мен. - стискаше я все по-силно, а знаеше, че не трябва да се поддава на провокациите и', но достатъчно. Щеше да я върне на брат и' в кашонИ, не един, а няколко. - Аз не съм като брат ти, скъпа Катя. Аз, за разлика от него, изпълнявам заканите си. Той си говори празни приказки, за да се прави на мъж. Аз, от друга страна, мога дори да не ги казвам, но да ги правя.

Пусна я и и' заби зверски шамар, който я накара да падне в краката му. Сега и наби едно коляно, а като момичето падна по гръб, нашият герой я хвана за косата и започна да я влачи както чистачка в бизнес сграда влачи парцала си.

- Имам чувството, че си точно като мен - изръмжа Дейвън - Връщаш се дори и да те боли - мазохизъм ли си развила, или все още ме обичаш, колкото и да твърдиш, че ме мразиш!

Изведнъж спря и улови русокоската за гърлото, вдигайки я токова високо, че краката и' не можеха да докоснат земята. Притисна я до стената и започна да я гледа как се гърчи, а след това я хвърли на земята.

- Не ти е смешно сега, а?

by **Katya Nagiev.** Чет Юли 21, 2016 10:00 am

Как бе станало с нея? Наистина ли бе развила мазохизъм? Или просто се бе побъркала? Не! Тя не бе като него, никога нямаше и да бъде.. а какво изпитваше в момента? Болка, точно така. А някой от нас знаеше ли какво е тя? За съжаление май не всички знаехме точно какво е..е нищо сега ще ви разкажа какво е болката. Всеки човек го боли и то непрекъснато – дали ще е върха на кутрето или сълза в дъното на окото – това няма значение, от значение е само това, че болката съществува, независимо от нашето желание. И нищо не може да я спре. Да, вярно е, че за физическата болка има лекарства и че тя може да бъде премахната, но не е ли тя израз на онази другата, вътрешната болка. Онази, която яде човека отвътре докато от него не остане нищо … или по-точно – нищо достойно за уважение.
А Дейвън явно наистина изпитваше удоволствие от това да я гледа как се гърчи..как страда от тази болка. Това, че другите страдат повече от него е може би единствения стимул, който го караше да продължава да живеем, но сякаш в момента, в който осъзнае, че него все пак ще го заболи най-много, той ще престане да се бори и животът му ще свърши ако не я причинява некаму. Вече и тя наистина не бе сигурна. Явно до сега нищо с което бе пробвъла не вършеше робота. Не само от предния ден я болеше всичко ами и сега я болеше още повече. Имаше чувството, че щеше да припадне. Искаше й се да вика, но не можеше нищо не излизаше от устните й. А и да го направеше нямаше кой да й помогне. Той нямаше да се промени никога и тя знаеше това, знаеше че ако този път не преклонеше глава най – накрая или щеше да я убие или наистина щеше да я превърне в едно от своите зомбита. И тогава й хрумна как може би щеше да получи поне капка спокойствие.
-Добре...добре наистина все още те обичам...- започна тя едвам- едвам защото точно в този момент се бореше за всяка една глътка въздух. А пръстите му се бяха увили око вратът й, като змия увита около плячката си готова да закуси и да засити гладът си. Но тук всякаш гладът се захранваше с болката й.
- Но по този начин аз никога няма да бъда твоя. – заяви му блондинката . Може би действително ако известно време преклонеше главата си и започнеше да се прави на послушно момиченце. Щеше да запази живота си поне за малко..е не можеше и да си изкриви душата казвайки, че този път не си бе изпросила всичко това сама. А той май й бе дал шанс да се спаси? Или пък беше лъжовно всичко което той правеше.
-Хайде, Дейвън ще бъда твоя, но за това ти трябвам жива, нали? – дали щеше да постигне нещо? Трябваше защото се задушаваше все повече и повече. Имаше чувството, че ще припадне пръстите й се увиха около неговите. А ноктите й се забиваха животински в плътта му опитвайки се да го накара да отпусне поне мъничко, за да поеме онази така необходима глътка въздух.

by **Davon Ice☣** Чет Юли 21, 2016 7:07 pm

Думите и' не значеха нищо. От предишния път тя се опитваше да го баламосва и какво се случи - изпорти го на брат си и избяга. Отново се опитваше да шикалкави. Сега нямаше да и' се размине - щеше да ... Но хайде първо да го направи - да не се заканва. Наведе се към нея и я хвана за косата, хвърляйки Екатерина върху стъклената масичка, на която тя трябваше горещо да благославя, че не се счупи на милиони парченца, разкъсвайки лицето и' и обезобразявайки я доживот. Близо до камината се намираше се намираше едно прекрасно оръдие на труда, наречено ръжен. А точно над камината се намираше клеймо, накрайникът на който беше с формата на буквата "Д", написана с калиграфски извивки. Нашият герой хвана момичето за крака и я дръпна грубо, просвайки я по лице на пода. Сложи клеймото в огъня, за да се загрее, а през това време нямаше да си губи скъпоценните секунди. Обърна я с лице към себе си и в този момент я накара да го погледне в очите, които проблясваха като въгленчетата в камината. Искаше да разбере с какво се беше заяждала, искаше да разбере колко беше сгрешила да идва тук. Дейвън размяташе Екатерина, както куче размята парцалена кукла. Постави я върху масата и с ръжена я прониза силно в дланта, като се стараеше да не прекъсва нерви и много важни вени, тъй като не искаше да я убива или осакатява за цял живот. Толкова внезапно и мощно удари, че ръженът проби дланта, излезе от другата страна и продупчи стъклената маса. Последва пронизителен вик. Сега беше сигурен, че няма да избяга - само той можеше да премахне ръжена, тъй като беше нужно да се направи рязко и внезапно, защото щеше да припадне, ако пробва да го извади бавно. А поради факта, че не можеше да се изправи, нямаше и позицията. Извади втори ръжен и възнамеряваше да направи същото с него.

- Обичаш ме, а? А искаш ли да ти кажа какво ще се случи с теб в този момент? Искаш ли само да ти загатна какво ще се случи и с другата ти ръка - докато говореше, премяташе ръжена през пръстите си и се усмихваше дяволито. - Готова ли си за това, красавице?
Не изчака отговор и направо тръгна с ръжена към нея, като хвана ръката и', а с другата го заби по абсолютно същия начин на аналогично място, за да не може да мърда в никакъв случай. Оставаше още малко време, през което щяха да изчакат, за да може клеймото да се нагрее до достатъчно висока температура. Доближи се до лицето и', смеейки се налудничаво. Целуна бузата, а после целуна устните и', като както предишния път тя, сега той стисна силно със зъби горната и' устна и леко я разкъса. Не вярваше да почувства, каквото и да е, защото изпитваше болка, успоредно с това, която не можеше да бъде сравнена с гъделичкането на устната и'. Пръстите се спуснаха към гърдите и', като се заиграха със зърната.
- Харесва ли ти, Кат? Харесва ли ти да изпитваш болка и удоволствие... Едновременно. Точно това изпитвам аз, когато някой, като брат ти, се опита да ме... Как беше израза " Да ме пребие". Но при мен удоволствието идва от болката.
Отдръпна се и бавно се приближаваше с драматична стъпка към камината и хвана побелялото желязо. Сега щеше да настане истинската забава. Вдигна го и се прицели в лицето, замахна силно и точно на сантиметри от лицето и' се спря:
- Не, може би не тук.
Погледна към крачетата и' и отново направи същото - засили и прекрати опита точно на косъм от кожата и'. Изведнъж го осени прекрасна идея - разкъса горната и' блуза, оставяйки я само по сутиен и бавно докосна корема и' с "Д" - то. Започна да мирише на опърлено, на изгоряло, на прогорена човешка плът - най-отвратителната миризма след разглагащ се труп.

by **Katya Nagiev.** Чет Юли 21, 2016 8:17 pm

Болката от по горе помните ли я? Е сега Екатерина наистина я изпитваш. Болката която й бе причинявал до сега по нищо не можеше да се сравнява с тази в момента. От устните й се откъсна писък в мига, в който ръжта прободе дланта й. Сълзите се спускаха по лицето й. А стоновете й огласяваха хола му. Дали някой можеше да я чуе? Да й помогне едва ли. Чуваше думите му, но сякаш болката й пречеше да ги възприема.. поредния пронизителен крясък последвал от болката в другата й ръка. Не може да мисли вече не знаеше какво да стори за да го накара да спре. А щеше ли да спре дори и да успееше да измисли какво да стори.
-Наистина те обичам все още Дейвън. Просто не исках да си го признавам. – проплака изнемощяло. А сега какво щеше да прави. Просто не знаеше нямаше си никаква идея в какво се бе забъркала. Изобщо не трябваше да се връща тук. Трябваше просто да си седи мирна на задника и всичко да е окей. А сега? Сега този път нямаше да се измъкне. Може би ако го накараше наистина да си мисли, че все още го обича? Да тогава може би щеше да измисли как да се измъкне и никога повече нямаше да го доближи.
-Заклевам се ще съм твоя, само твоя..- продължаваше тя през сълзи. Гърлото я болеше все едно някой я беше драл. А всъщност всичко идваше от виковете и стенанията. Защото тя буквално стенеше като ранено животно. Болката ставаше все по непоносима, все едно този път нямаше да издържи и тялото й щеше да я предаде. Не можеше..просто не можеше да издържи повече. А това което последва б всякаш дори по- жестоко, защото вечно щеше да остане там. Щеше да я маркира като своя. Когато усещаше топлината да се приближава искаше да отдръпне тялото си от нея, но всякаш не успяваше. И така докато не чу скъсването на дрехите й. А допира му до кожата й я накара да изпищи от болка. Мириса, който се разнесе създаваше чувството за гадене в нея. Не можеше повече не издържаше беше на прага на силите си, щеше да се предаде защото нямаше избор. Предпочиташе да е негова и да я малтретираше от колкото да не е и да й причинява това.
-Печелиш. Твоя съм- прошепна едвам, едвам, тихо и немощно . Не знаеше какво друго да стори. Сълзите се стичаха по лицето й падайки върху стъклената маса. А тя не знаеше как все още бе в съзнание. Въпреки, че в момента предпочиташе да го загубила докато той я измъчваше. Може би тогава нямаше да усети нищо от това. А не искаше да си помисли какво ли изпитваха онези момичета, които бе превърнал в свои зомбито. Точно в този момент Катя ги съжаляваше и се радваше, че поне от това бе успяла да се измъкне, поне за сега. Тя не знаеше какво щеше да му хрумне на господина.
Може би накрая и тя щеше да стигне до там.
-Моля те. Наистина съм сериозна, Дейвън. Няма да се боря повече срещу теб!- отново, поредната лъжа излязла от устата й едвам, едвам беше последван от поредния стон предизвикан от болката. Ах ако знаеше само колко много го мразеше в действителност.

by **Davon Ice☣** Пет Юли 22, 2016 12:35 am

Това искаше да чуе. Може би най-сетне беше пречупил духа и', или може би просто не можеше друго нещо да каже, но по този начин се показваше като слаба - горделивите жени никога не биха се пречупили толкова лесно. Щеше да и' го натяква, ако пак го предадеше. Така или иначе трябваше да я освободи - дали заради себе си, за да не се занимава с простотии, или заради нея самата - за да я освободи от болката, Дейвън трябваше внимателно да премахне ръжените и да върне обратно клеймото на поставката. Разбира се, първо закачи клеймото и след това се обърна към Екатерина.

- Щом си сигурна, че ще си предана женичка, ще те пусна и ще се погрижа за раните ти - промърмори с досада нашият човек и и' се усмихна уж неловко. След това изведнъж премахна левия ръжен и веднага уви ръката и', за да спре кръвта. Беше я пронизал толкова прецизно, че кръвта почти веднага спря, а раната щеше да зарастне след няколко дни. С другата и' ръка направи аналогичното действие. Хвана нежно ръцете и' и ги задържа на точно определено място, за да намали болката. Беше специализирал в университета иглотерапия и знаеше местата, където можеше да облекчи болката. Искаше да и' помогне, но просто понякога не му се отдаваше да се държи като нормален човек.

- Сега предлагам да си вървиш при братчето си, за да му изклюкариш какво съм направил. Мисля, че ти дадох да се разбереш, че не можеш да се подиграваш с мене - изръмжа Дей и пусна ръцете и' върху кървавата вече маса. След това се изправи и отиде да си вземе кутията цигари, като запали една. - Хайде, разкарай се оттук. Не ти ли е достатъчно? Искаш още белези ли? Какво? Кажи?

Доближи се до нея и я погледна директно в очите. Загледа се в тях. Сякаш не беше там.

- Ехооо? Има ли някого?

Както и да е - реши, че няма да се занмава с момичето. Или по-добре да я изхвърли навън. Точно така щеше да направи. Хвана я за косата и започна да я тегли към вратата. Тръгна бавно, но тя сякаш не искаше да тръгне. Защо просто не станеше и не си излезе като нормалните хора. Да му се не види, не беше заковал краката, а само ръцете. И не беше жигосал нищо друго, освен коремната област. И не беше бил... Ааа, да, беше я помлатил малко. Може би това беше причината, поради която не искаше да си тръгне - глупав Дейвън - как може да не се сети, че това била причината за цялото нещо.

- Хайде, скъпа. Време е да излиташ от къщичката.

by **Katya Nagiev.** Съб Юли 23, 2016 11:05 am

Ето пускаше я. Свобода, свобода. Свободата е обширна тема,на която човек може да разговаря много.
Всъщност какво е свободата? Свободата е способността на човека да избира по какъв път да тръгне- дали по пътя на доброто или злото. Свободата не може да ни бъде отнета, ако ние не го позволим. Човек е способен да избира. Свободата на избора е твърде важна, чрез нея човек може да осъществи желанията и мечтите си,но зависи какви са те и могат ли да бъдат реализирани, имаме ли възможност да ги реализираме.
Какво хората разбират под свобода? Много често по д свобода ни е разбираме освобождаване от всякакви ангажименти към света около нас, но трова е невъзможно.
Възможно ли е човек да е напълно независим.Не,напълно невъзможно. Децата са зависими от своите родители и настойници работниците от своите работодатели и шефове.
Колкото и свободна да е една личност, тя е длъжна да се съобразява с другите хора и да се държи добре с всички.
Тук свободата се явява нравствен ангажимент към околните.
Свободата в човешкото ежедневие се явява като осъзната необходимост. Без нея нашето съществуване почти невъзможно. Тук трябва да направим да направим разлика между свобода и слободия. Слободията според мене е поведение без всякакви задръжки и употребата на нецензурни думи и изрази . Глупости и само глупости и се въртяха в главата. Макар и наранена, макар и всичко да я болеше. Тя щеше да си тръгне. Искаше да го направи колкото си можеше по- бързичко. Не знаеше какво още можеше са й се случи, ако останеше. Може би щеше да дойде друг ден, в който нямаше да е ядосан и може би тогава щеше да му обясни всичко. Дали щеше да я разбере. Не. Не вярваше, но все пак нали от опит глава не боли. Искаше да си тръгне. Но не можеше всичко я болеше . А всякаш с всяка една изминала минута тази болка се засилваше . Действително имаше чувството, че ще припадне всеки момент, точно сега не изпитваше никаква болка, от дърпането за косата й. Всяка друга бе прекалено силна . Е това се случваше с нея в момент. Дейвън я дърпаше, а тя бе на път да припадне.
-Мога и сама да излезна Дейвън. – започна тя мрънкайки, но това което се случи, май всички знаехме, че ще последва. Както просто бе влачена и размишляваше, всичко се обърна 360° наопаки и Катя се предаде пред загубата на съзнанието си. Всичко потъна в онзи мрак. Колко пъти можеше да припадне човек за по- малко от двадесет и четири часа? Явно когато си около него достатъчно. Но болката...самата болка всякаш не я оставяше намира дори и в този момент, щеше да го нарече прекрасен, но определено не бе такъв. Можеше ли да каже изобщо, че някога бе имала такъв момент с него. Май не. Защо все на нея й се случваха тези неща, никага не усяпя да случи на мъж. А това бе жалко за нашата хубавица.

by **Davon Ice☣** Чет Авг 04, 2016 3:35 pm

Момичето се сгромоляса на пода, а Дейвън не знаеше откъде му беше дошло. Впрочем, имаше подозрения, че болката, която ѝ беше нанесъл, може би беше прекалено голяма, че тялото ѝ, както и нервната ѝ система, не можеха да го приемат. Всичкото това натоварване, което изведнъж се беше събрало, току що се отприщи и остави своят отпечатък върху съзнанието на Катя. Дей не искаше да мисли за последствията - никога не го правеше. Важното беше да получи всичко и да е над всички - начинание, в което надделяваха най-силните, които не ги беше грижа за останалите. Дейвън просто гледаше и се чудеше дали си заслужаваше да се мори за това същество, което не можеше да изживее нещо, изключително малко ( по неговите стандарти ). Сега нашият герой беше изправен пред дилема - дали да отиде и да я изхвърли в близката кофа, дали да я остави там, или да се погрижи за момичето. Най-примамливо му се струваше първото, но не беше чак такова голямо чудовище, поне не все още. Погледна навън - времето постепенно се влошаваше, тъмни облаци обгръщаха със страшната си аура магнетичносиньото небе, което сякаш стенеше от тези мрачни водни пелени, опитващи се да скрият зрението му. Погледът му пронизваше всяко едно движение, колкото и незабележимо да беше то, във височините. Очите му се завъртяха и се врязаха в тялото на безжизнената русокоска. Щеше да се погрижи за нея, въпреки че не искаше и беше бесен от разговора, който проведоха преди няколко часа. Тази подигравателна усмивка, тези насочени като куршуми надменни слова наистина изправиха нашия герой пред бездната - вбесяваше го начинът, по който Екатерина говореше - сякаш беше победила, но всъщност брат и' беше отговорен за сегашния му външен вид. Наведе се до падналото тяло и се загледа в окървавената ѝ кожа. Беше изключително жалко - такова момиче да бъде наранено по такъв начин заради глупостта си. Дейвън ѝ даде шанс, показа ѝ вратата, но Кат не искаше въобще да излезе - тя си стоеше вътре и продължаваше да го обстрелва с думи, от които Дей побесня. Ръцете му се обвиха около тялото и' и я вдигнаха от пода. "А сега какво?" - бяха първите мисли в главата му, които се появиха. Дали да я остави, докато се събуди, или да я измие. Дяволити извращения се разходиха из съзнанието на нашия герой, като реши да я измие - да види голото и' беззащитно тяло беше като награда от лотарията. В този момент можеше да се възползва от нея, да я унизи още повече, но нещо го спираше - да не би да беше изградил съвест? Мисля, че не - щом все още тези неща бомбандираха безмилостно действията му, както и психиката. Понесе я към банята, като по пътя я целуна по челото - нямаше температура, а напротив - изстиваше. Нормално - изгубила бе кръв, а и сега беше в нещо като сън, така че тялото нямаше лесно да се възстанови. Реши, че ще я затопли с гореща вана - може би щеше да се събуди? Дано се събудеше - не искаше да я подсушава и всичко. Бавно съблече парцаливите дрехи, като я беше поставил на един стол, за да му е по-лесно. С всяка падаща дреха се възбуждаше все повече, но беше решил да устои на изкушението. Когато Катя остана чисто гола, мъжът я постави във топлата вана, като взе една гъба и я насапуниса, минавайки бавно по тялото и', а с другата ръка стисна силно пениса си, като вървеше бавно нагоре-надолу. Не можеше да изтърпява повече това нещо. Колкото и да се надяваше да се събуди, толкова и не искаше, за да може да свърши работата.

by **Katya Nagiev.** Пет Авг 05, 2016 12:50 am

Тъмнина бездна. Бели петна. Белота. Само това бе съзнанието й. Беше празно нямаше нищо там. Всичко бе изчезнало. Но къде бе отишло? Какво се бе случило? Усещаше докосване, мокрота, но беше толкова слаба, че не можеше да отвори очите си. Спеше и се, искаше почивка от незнайната болка, която чувстваше по тялото си. Но защо? Защо я болеше, не знаеше. Трябваше да разбере ама не можеше наистина силите й не й стигаха. В действителност опитвайки се да мисли даже не се сещаше коя е...какво наистина се бе случило с нея? Или по -правилния въпрос бе защо се бе случило. Искаше някой да й каже какво се бе случило но явно точно в този момент нямаше кой. Стига ...стига сме увъртали всички разбрахме какво се бе случило в нея, но явно тя не знаеше. Колко време бе минало ? Минути, часове, дни? Но нещо сакаш започваше да я връща при нас. Или по- скоро при Дейвън. Водата която обливаше тялото й сякаш я връщаше . Бавно съзнанието й се съвземаше , а очите й изпърхаха. В първия момент силната светлина й попречи да види къде се намира. Но в следващия осъзнавайки, че ни знаеше къде се намира, какво се случва, защо беше гола в тази вана. А в следващия момент нечие докосване я стресна.
Взе първото нещо което видя. Шампоан. Отвори го бързо обръщайки се забеляза и какви действия извършваше непознатия мъж. Което още повече я стресна. През мислите й премина как можеше този мъж да е такъв извратеняк.
-Ти нормален ли ? – викна му момичето а ръцете й стиснаха силно шампоана насочвайки го към него или по- скоро към лицето му и цялото течност намирайки се вътре се изля върху му. А тя изскочи от ваната, което й причини силна болка, но да не пренебрегваме и факта, че щеше да падне на задните си части, хлъзгайки се на плочките, но някак си успя да се задържи, взе хавлиената кърта седяща на закачалката и уви тялото си виждайки наранените си ръце. Какво се бе случило с нея. Коя бе тя. Къде бяха. Искаше й се да избяга. Но какво щеше да разбере ако избягаше. Нямаше да знае къде е..коя е или кой е той ...боже толкова много въпроси имаше в съзнанието й , въпроси без отговори. Въздъхна леко и поклати глава.
-Извинявай. – започна тя. Може би беше добро начало. Не трябваше да реагира по този начин, но той я бе стреснал. – Искаш ли да ми кажеш кой си? И къде сме? – нямаше да говори за действията му от преди малко, не искаше и да разбира причината за тях. Просто искаше да разбере защо в съзнанието й нямаше нищо, винаги ли е била така? Или се бе случило сега.
-Знаеш ли какво се е случило с мен? Защо всичко ме боли? – въпроси, въпроси и явно само това щеше да прави. Дали този мъж я познаваше наистина и знаеше какво се е случило с нея? Седеше и го гледаше с празни очи без никакви чувства в тях, всичко се бе изпарило.
.

by Sponsored content

Ice Residence

Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence

Re: Ice Residence