Lies require commitment - Anabelle and Victor

Всичко беше точно. Имаше план. Инструкции. Трябваше да влезе в образ. Само това. Просто една роля. Но дали можеше да играе? Дали можеше да се справи? Всичко беше относително. Беше разгледала достатъчно обстойно персонажа си. Не можеше да бъде себе си, което изобщо не беше добре. Трябваше да се държи някак напълно различно от себе си. Нямаше нищо общо. Анебел беше почти винаги мила и добра. Вярно, че избухваше, но не го правеше толкова често, че да можеше да си лепне прякор Злобарката. А точно такава трябваше да бъде сега. Трябваше да се мотивира и да изкара само най - лошото от себе си. Това трябваше да бъде тя. Тя трябваше да е арогантна, егоистична, хитра, непредвидима. Все неща, които никак не йс е отдаваха, но беше ясно, че трябваше да действа за каузата, да направи всичко възможно, че да успее. Затова излъга брат си. Каза му, че е на нещо като екскурзия за около седмица. Но не знаеше колко щеше да продължи тази лъжа. А той не трябваше да разбира за работата й в организацията. Щеше да я накара да спре, а как щеше да спре, когато вече и дадоха такава тежка задача, за която смятаха, че е готова. Не предполагаше, че една 17-годишна девойка, би се справила със задача, с която не би могъл да се справи нито един от професионалистите им, които винаги работеха заедно. Дали и сега имаше някой с нея? Не знаеше, но щом искаха този човек зад решетките, значи все пак имаха п-лан, който следваха и може би не бе сама.
- Не си. Спокойно - пое си дълбоко въздух и тръгна напред решително.
Трябваше да мисли за бъдещето й, а тя искаше то да е точно в тази организация. Искаше да им се докаже и беше готова да направи почти всичко, за да успее. Именно тази мотивация щеше да й помогне да се съсредоточи върху задачата, щеше да й помогне да надвие себе си, страха си, сключените една в друга ръце. Отпусна ги. Те се свлякоха по дължината на тялото й. Притвори очи за миг. Не знаеше какво я очакваше и точно това я плашеше. Отвори ги, красивите си очи, преметна дългата си, падаща като водопади коса по гърба й, от другата страна, при лявото си рамо, за да не й пречи и дразни. Премигна няколко пъти, а след това отвори вратите на бара. Изправи гърба си огледа отражението си в отсрещната стъклена врата. Беше неотразима. Усмихна се леко похотливо, очите й започнаха да играят по вътрешността на сградата. Уверено пристъпи напред, като вратите остави сами да се затворят. Роклята й беше сравнително къса, а обувките доста високи. Косата й беше изсветлена, а лицето й бе придобило напълно различен вид заради грима, който я правеше различна. А после още няколко крачки успяха да я отведат го него. Сега предстоеше сложното. Трябваше да му се хареса, а след това да се вмъкне и в работата му. Но дали щеше да успее. Не знаеше точно това. Не беше като на филм. Толкова просто. Трябваше да внимава, да се пази, но и да пази другите. Не можеше да предаде никого и именно тази мисъл я спасяваше. Седна на свободното място до мъжа, което беше и почти единственото. Не го погледна. Беше я срам, все още. Беше го виждала и преди. Беше сигурна, че е той. Не може човек да сбърка тази стойка, тази прическа. Всичко беше повече от очевадно.
- Една текила - поръча, а след това поклати краката си, като сложи ръцете си на бар плота, които спокойно потропваха.

Не можеше да повярва колко много време й беше отнело да мисли за себе си. Обикновено не го правеше, но днес .. днес беше доста специален ден и наистина й отне много време, за да размисли, да реши. Все още можеше да се откаже. Можеше да се откаже особено когато видя, че в крайна сметка мъжа на бара до нея не е този, с когото всъщност трябваше да се занимава. Което я успокои и не се почувства особено напрегната, както дореди малко. Почувства и видимо успокоени, когато и разбра, че мъжа зад бара не беше просто някой си барман, а един от агентите, които се навъртаха около нея, когато й даваха последните указания. Все пак не беше сама. Не я бяха оставили, което беше супер. Лицето й вече тотално се промени. Беше толкова щастлива. Все едно се кефеше на ужасната обстановка наоколо. Сега придоби и онази самоувереност, която обикновено се появяваше, когато много й се искаше да нагруби някой, който много я нервираше. Обикновено успяваше и се получаваше доста добре. Разбира се, сега нямаше да налага никого с думите си. Но и на това щеше да му дойде все някога времето. Когато получи и питието си, очите й светнаха, както никога. Приличаше на някоя алкохоличка, но всъщност не беше близвала алкохол нито веднъж през целия си съзнателен живот. Въпреки това много добре знаеше какво да прави, за да изглежда така, че определено си разбира от занаята. Бяха я учили, но никога не бе пробвала. Текилата й се струваше и за това най – добрия избор. И точно когато наистина щеше да опита как се прави това нещо, и какъв е вкусът му някой я прекъсна. А беше толкова въодушевена, че щеше да си пийне. Но и без друго нещо дълбоко в нея й повтаряше и потретваше, че нямаше да се почувства особено добре, което пък и я спираше съвсем леко вътрешно, въпреки че видимо беше готова да натърка пространството между палеца и показалеца си с лимон, че дори го държеше, все пак не беше особено сигурна. Добре, че това момиче се появи отнякъде стресна я и тя изпусна лимона в питието си, което щеше да я разсмее, ако беше себе си. Сега трябваше да изглежда по – скоро леко ядосана. Или много. Всъщност изобщо не й беше до смях. Това момичище й провали шанса … едва ли скоро щеше да й се отвори такава възможност.
- Благодаря – сопна се Анабел.
Поклати неодобрително глава и бутна чашата настрани. Вече нищо нямаше да бъде същото. Беше толкова разочарована.
- Кажи сега, какво е толкова важно, че да изскачаш пред хората като призрак? – попита и повдигна вежди. Дано имаше подобаващо обяснение.
И добре, че имаше. Може би тази госпожичка щеше да й свърши някаква работа. Дори доста. Сега не трябваше да търси този мъж. Щеше да изглежда така все едно следеше хората. Добре, че все пак се появи. Преглътна и наклони глава наляво, при което се завъртя на бар стола, а след като си откри гледка към пътя до Виктор, скочи от мястото си и се озова на земята. Човек би си казал, че с тези и високи обувки, това също е нещо ново за нея, но не беше. Анабел постоянно се влачеше с високи обувки. Можеше дори да тича с тънък ток. Това го беше усъвършенствала отдавна. И въпреки хлапашкото си държание допреди секунди, човек не можеше да каже, че в момента не гледа някоя специално обучавана манекенка. Точно на такава бе стойката й, походката й. Знаеше как да се държи. Не беше толкова смотана. А и беше жена.
- Добър вечер, господин Михайлов – рече, когато го доближи и се усмихна по онзи начин, по който изобщо не бе предполагала, че щеше да се усмихне на някого.
Ако беше пред някое огледало, определено щеше да си каже колко секси изглежда. А след това би изредила още купища комплименти за себе си, разбира се.

Всичко, което минаваше досега през ума й .. всичкият страх, всичкото напрежение. За няколко секунди изчезна. Знаеше много добре, че трябваше да играе нещо различно от това, което беше. Нещо много различно. Трябваше да не бъде себе си, но тя не можеше просто ей така да загърби себе си и всичко, на което се беше научила през живота си, всичките си навици. Можеше да се прави, можеше да бъде, която си поиска, но не искаше. И затова всичко, което беше нейна цел, нямаше да се изпълни по онзи начин, който предлагаха. Не можеше да не бъде поне малко себе си. Иначе щеше да изгуби. И виждаше вече как това се случваше. Този господин очевидно не знаеше с кого си имаше работа. А тя още по - малко знаеше. И не, не визирам него, напротив. Нея. Тя изобщо не се познаваше и сега беше моментът, в който щеше да преоткрие една нова част от себе си, която досега не бе виждала и много пъти се бе заричала, че нямаше да подхване, за да постигне нещо. А това оказваше колко важно беше за нея да изпълни всичко, което искаше. И щеше, разбира се. На всяка цена. Дори да се провалеше сега, после отново щеше да опита и щеше да продължи, докато не успееше. Тя не се предаваше.
Слушаше го. Само това правеше. Очевидно трябваше да го остави да се наприказва, защото нямаше възможност да го прекъсне нито веднъж. Което беше добре, от гледна точка, че имаха една вярна информация за него. Можеше да отговори на всяка буквичка, която беше произнесъл, но изобщо нямаше намерение да се занимава със словесните му нападки.
- Някога спираш ли да говориш? - попита и се усмихна, като наклони глава.
Не й отне и много време да мисли за друг отговор. Дори напротив. Имаше толкова много идеи в главата си и веднага подхвана първата.
- Принципно не пия - никой не й беше казал какво прави героинята й, затова реши да извади факт, свързан със самата нея. Така щеше да й е по - лесно да лъже, ако й се наложеше. - И съм тук заради теб - не знаеше дали изглеждаше логично, но реши да го потвърди и чрез думите си. Иначе защо щеше да идва ри него? Не би си и помислила. Даже щеше да си тръгне, в най - добрия случай . - Ти си ми по - интересен от всичко тук - което си беше чиста истина. - Това, което правиш също ми е много симпатично - продължи с ... може би комплиментите? Ако можеше да бъдат така наречени. Визирайки бизнеса му, с думите си, разбира се. Нямаше идея какво друго можеше да прави той, че да говореше за това.
От последните дни това, което бе казала току-що, беше първото нещо, което успя да направи, както трябваше. Може би не трябваше да я учат на това как да се държи, а как да потиска неприятните чувства, които се бяха появили по - рано. А не да я учат на онези глупости. А и къде пише, че всеки наемен убиец трябва да се блъска с пиене и да прави всички онези неща, които обикновено правеха тези като него? Не беше нужно човек да е един дол дренки с масата. Бе нужно да бъдеш добър в това, което правиш и така беше с всяко едно нещо.
- Искам да работя за теб - каза почти веднага след последните си думи.
Все още смяташе, че не трябваше да се губи време. Нямаше си на идея дали така се случваха нещата в този бизнес, но беше все едно. Не беше дошла на интервю за работа, но беше сигурна в това какво й трябваше и какво искаше. Другото й беше все едно.