Ed's house

- Но за къде бързаш? – попита Еддард, когато отрази видимото й нетърпение. – Мога да ти кажа, но първо ще пиеш кафе с мен – каза и й се усмихна.
Кафе късно вечер .. и той не знаеше защо бе решил, че точно това ще пият. В късни зори, човек би си помислил за нещо, което по – скоро би отпуснало човек, а кафето не на всеки така действаше. Някои дори не го пиеха .. като например Ед. През живота си бе пил едно единствено кафе, което наистина да му харесаше. Но не можа да го намери, а дори когато го направи, начинът на приготвяне не беше същия и той се отказа.
- Марина – развика се мъжът, а след това направи една обиколка около дивана, докато чакаше прислугата да дойде най – сетне. Много се бяха разглезили, а човек имаше ли време да се занимава и с тях? Че и да имаше … по – добре да ги уволни. На нищо не приличаше вече тяхното. Определено щеше да си подбере нов персонал скоро. Ако щеше да си харчи парите за това, то поне да беше за нещо, което наистина си струваше. – Две кафета. Донеси вода също, а може и някое уиски или сокче? Не знам. Все нещо трябва да си хареса госпожицата. Освен това донеси и лаптопа ми – каза набързо, а след като завърши обиколката си, седна на дивана до Татяна.
Нямаше намерение да я измъчва с това да е й казва истината. Наистина, все още не виждаше смисъл и удоволствие от това да я дразни, но знаеше ли докъде щеше да стигне? О, това бе и най – интересното. Нямаше си представа. Беше интересно, когато не знаеше някои неща.
- Не знам дали всичко, което ще прочетеш, видиш, ще те зарадва особено, но бих те посъветвал да се подготвиш психически за дори най – лошото – каза и когато чу, че някой прииждаше, се обърна по посока Марина, която носеше всичко, което Еддард бе поискал.
Беше проучил всичко доста подробно и дори забеляза неприятна новина за него. Истината бе, че той явно е познавал семейството й, но и не само. Дори е посегнал успешно на животите им. Сигурно това щеше да й го спести. А и никъде не пишеше, че вината е негова. Нямаше откъде да разбере. А и дори да разбереше. Какво можеше да направи тя? Ако се боеше от едно момиченце, по – добре да се хвърлеше от някъде.
Та да се върнем на неговите открития, които всъщност не бяха малко. Беше ги проучвал и преди, сега също се поразрови. Оказаха се доста интересни.  Щеше наистина да  е интересно човек да проследи цялата им история. Артëмови. Какво толкова интересно, питате се. Не животът им сам по себе си не беше интересен, но имаше доста тайни, до които и преди бе успял да се домогне Еддард. След изчезването на тяхната Татяна, явно отношенията им са се били доста усложнили. Започнали са да се карат, самонаказват, нагрубяват. И защо? Защото господин Артëмов не успял да откри изчезналата дъщеря въпреки парите и всичко, което притежавал. Последвали любовници и от двете страни, но отстрани заедно изглеждали щастливи хората. А близки познати казват дори че са се обичали, но защо да си изневеряват? Имало нещо,да. А това било, че и двамата не могли да понесат загубата от детето си. Единият не искал да поглежда другия,защото го обвинява за всичко, а другият нямал срам да поглежда единия. Това бе историята на живота им след изчезването на Татяна. Но имало и още нещо. Ревност. Голям враг. Толкова се ревнували, че дори понякога си позволявали не само да правят мръсно на любовниците на другия, но и да ги убиват. И най – важно беше, че и двамата бяха мъртви. А още по – важното, че всичкото това като информация го имаше на лаптопа му, който той отвори и избра документа, в който се намираше всичко важно за семейството й.

Еддард наблюдаваше реакциите й, които всъщност бяха предвидени от него дори по - рано. Нямаше как да пропусне факта, че това момиче имаше чувства. Беше наистина хубаво. Последно време не засичаше подобен тип жени. Но ето. Намери се и такава, която да го забавляваше чрез страданията си. Еддард се усмихна. Неволно и не нарочно. Този път наистина нямаше намерение да се държи зле, но просто се изпусна, но това по никакъв начин не го затормози. Не, имаше чувства. Не за такава ситуация и не за непознати.
Погледна към нея. Върнал бе вече сериозното си изражение. Не искаше да я вижда разплакана. Освен това се боеше, че може и да му се е ядосала и да поиска да го убие. Не че беше в правото си, при всичко, което Ед бе направил за нея, но едва не се бе изсмял в лицето й. А не искаше сълзи, защото се притесняваше да не направи някоя локва. Беше срещал какви ли не хора. Откъде можеше да знае, че килимът му нямаше да се съсипе? Беше дал много пари за него. Освен това забеляза как обувките й бяха направили стъпки по него, което много го ядоса. Беше готов да я изхвърли още сега. Беше му донесла достатъчно щети вече. Какво беше това безобразие?
- Виновна си за какво? - рече вече раздразнено Ед и стана от дивана, като си сипа от уискито. - Единствено си виновна за стъпките по килима ми - взе чашката и отпи глътка. - Това, което те са направили, не е по твоя вина - започна отново да обикаля стаята и от време на време да пие. - Ако са искали ... - свали вратовръзката си и я метна на пода. - ... да не правят всичко, ако са искали наистина да те спасят, баща ти щеше да се постарае повече, а майка ти нямаше все да си седи на  кльощавия задник, без да прави нищо - завърши, а след това доизпи питието в чашата си.
На масата му имаше богат избор от питиета, различни, някои, които съдържаха в себе си малко или голямо, в зависимост, алкохол. Нещо, което той добре, че забеляза сега. Знаеше ли какво се въртеше в главата на госпожицата. Ако вземеше да се напие, щеше да му се наложи да я кара до дома й или още по - зле ... да я остави тук, че да си лежи спокойно на чаршафите му. Имаше много стаи, но нямаше да й даде нито една. Не беше чак толкова специална, че да го прави. Дори се съмняваше, че това някога щеше да се случи. И все пак събра всичко алкохолосъдържащо от масата и го остави на няколко метра от нея, отново на земята.
- Тези са за мен - рече, като стрелна погледа си към нея, поглед, който й ги забраняваше категорично. - Ти си стой при сокчетата - каза и й се усмихна. Вече беше готов да продължи с "разказите" си. - Мъртви са - в гласът му се четеше безразличието му, но можеше ли да се интересува от тях, когато дори не ги познаваше? Безсмислено е дори да не говори за това.
Наведе се и си сипа още от уискито. Тази чаша обаче си замина по - бързо от предишната. Можеше да си прави, каквото си поиска и никой нищо не можеше да му каже. Ето това бе неговият живот. Прекрасен, наистина. Би живял така вечно. Дори би прекратил фирмата си, дейностите си, можеше да живее, както пожелае с парите, които имаше, а те не бяха никак малко. Нямаше нужда от всичко това повече, но му харесваше да гледа как хората около него страдаха. Беше толкова забавно. Затова и гледаше романтични филми. Радваше се как обикновено в началото животите и на двамата влюбени се съсипваше, а след като започнеше хубавата част, гасеше телевизора или пък излизаше от киното.
- Не се тревожи - махна с ръка и поредната чаша си замина. - Все още не е нужно да ми даваш нищо. Но щом предлагаш, когато ми потрябва помощта ти, ще я поискам, а ти ще ми я дадеш. Какво ще кажеш? Мисля, че е честно? - попита и остави чашата на масата.

- Е, аз откъде да знам? - попита и повдигна вежди.
Да не би да беше медиум? А и с откъде можеше наистина да знае, предвид фактът що за жена е, от информацията, която имаше и за нея. И в момента, в който отново чу гласа й продължи да обикаля и без друго голямата стая. Смях. Истеричен при това, чиста подигравка. Наистина ценеше усилията й. Ако можеше да ги нарече такива изобщо. Дори не се стараеше. И не правеше нищо. Хвърли чашата на пода и тя се разби на хиляди малки части. И тогава се завъртя на сто и осемдесет градуса, за да може да погледне към това момиченце, което сигурно не осъзнаваше какво правеше. А и не знаеше с кого говори. Да, сигурно ще си кажете: "Всички така казват". Но не .. Еддард не казваше, Еддард действаше. Нямаше време за разни приказки, празни действия. Той просто нападаше. Винаги. И нищо чудно.
- Знаеш ли, хубаво е, че го споменаваш - каза и погледна към килима, който сигурно никога нямаше да се оправи .. по - скоро щеше да го изреже. Не че се интересуваше от това колко труд бе положен, за да се изтъче, но килимът си беше негов, нали? Никой нямаше право да му съсипва нещата. Тя да не би да си беше вкъщи? - Този килим - натърти на последната дума. - Струва шест милиона долара, Татяна - каза и й се усмихна по - скоро зловещо. - А ти? Откъде ще намериш шест милиона долара? - попита и след като направи пълната си обиколка се озова пред нея.
Животът й сигурно нямаше да й стигне ... дори отсега да бе започнала да работи за него. Въпреки че той плащаше доста добре дори на прислугите си. Искаше просто качествено свършена работа, нищо повече. А като гледаше тази лигла му се струваше, че тези шест милиона никога нямаше да си ги върне. А този килим толкова добре му стоеше на хола. Как можа това момиче да ги свърши тези? Може да си мислите .. какво пък толкова, но моля Ви, върнете се на информацията за цената на този продукт и задайте въпроса на себе си. Ако беше нещо взето от китайския магазин за шест долара, никой нищо на никого нямаше да каже. Но както и да е. Сега нищо не можеше да се направи, нищо кой знае какво. Освен леко отмъщение. Не че той не бе убил родителите й, което се оказа достатъчно мъка за нея, но това беше непредвидено и сигурно ненарочно, докато тя, например, прави всичко напълно умишлено. И сигурно с цел да го ядоса ... и успяваше, което не беше добре за нея. За него нямаше проблем. Той беше свикнал със себе си.
И сега дойде въпросът ... дали трябваше да й отговаря на последните думи. Не защото не знаеше какво да каже, но защото му се искаше да свърши нещо друго преди това. А може би трябваше да й каже, какво пък? Може би щеше да й нанесе още един удар, ако я заболеше. Именно затова постоя няколко секунди, а след това въздъхна и си дои уискито в чашата.
- Виж сега - каза и нарочно мина покрай нея, за да може да я спъне и да падне, като удари крака й със своя, което доведе и до желания резултат. - Прислугата не е виновна за грешките ти - и в този момент се пови една от тях, която беше готова да почисти .. наоколо винаги имаше такъв човек. Той имаше навика да разхвърля и цапа постоянно. Взе приспособленията от ръцете й и ги хвърли до Татяна. - Поправи сега тази. Иначе чакам шест милиона утре в осем - погледна часовника си и продължи. - Имаш петнадесет часа. Късмет.