Stalk's home~

Пристъпи прага след леко двоумение. Силната музика и крясъците на възбудени младежи, прекалили с амфетамините, го обгърнаха по обичайния отблъскващ начин. Макар да беше свикнал на целия този разврат, на който се радваха сегашните поколения, все пак не разбираше богаташчетата, които можеха да имат всичко, но се задоволяваха със скромната комбинация от няколко шота скъп алкохол и поредната лека жена. Че беше модерно да имаш дълъг списък с жени, които си вкарал в леглото си, беше. Но чудно, за какво ли ти помагаше това. Дали го ще го споменеш в автобиографията си... Дали ще да се фукаш на девствените ти приятелчета, и ще се състезаваш с онези, изгубили девствеността си... Дали пък просто не ти достига мъжко его и имаш нужда от този лист с жени, аз да може да го гледаш при всеки момент на самосъжаление, че колкото и пъти да използваш малкия си приятел, това няма да те направи истински мъж. Едно беше ясно за мъжете, те забравяха за комплексите си най-добре, когато чукаха. Това им стигаше да се почувстваш истински мъже, но уви, си беше чиста самозаблуда. Разбира се, на хората заблудата им беше нужда, за да живеят нормално. Без нея, те виждаха слабостите си, грозните зеещи дупки в сърцата си, незапълнената празнота в душата си... И така, всеки предпочиташе да живее в заблуда, защото просто това беше най-лесният път към утопията, наречена "щастие". Вече не бяха останали хора, които виждат красивият пълнеж или прогнилата празнота зад външността. Всеки рисуваше своят прозаичен изкуствен свят, изтъкан от несъществуващи перфектности. А най-големият демон, завладял сърцата на мнозина бе властта. Всичко в крайна сметка се свеждаше до връзки, до изгода, защото това от своя страна водеше до мечтаният на всички социален статус: богаташ.
Уолкър беше странно извращение на природата. Той никога не се замисляше за стойността на парите, но и никога не ги харчеше безразсъдно и несъзнателно. за него това беше най-вече средство, с което да си купи избраното място в Ада. Колкото и странно да звучи, той предпочиташе да усеща приятното гъделичкане на душевно удовлетворение, отколкото гъделичкането на нечие женско бельо по слабините си, което утре щеше да гъделичка някой друг. Може би се чувстваше така, защото досега не ме срещна жена, която да го обладае до такава полуда, че да копнее за още и още. Но всеки случай това нямаше да бъде жена, която щеше да се самопредложи още на първата среща. Сталк не вярваше в две неща: любовта от пръв поглед и пълната забрава след поглъщане на стабилно количество алкохол. Първото беше измислица на някой твърде захаросано заблуден индивид, а второто си беше мъжкото оправдание-клише, с което всички успяваха да се измъкнат след събуждането си до жена, която не помнят. Нямаше да си признаят, че не я помнят, защото са били пияни, а защото не са си правили труда да я огледат добре или запомнят на първо място.
За разлика от "любовта от пръв поглед", имаше близки изрази, като "отблъскване от пръв поглед" и "съжаление от пръв поглед", чието съществуване бе напълно доказано. Като цяло повечето негативни думи, сложени пред "от пръв поглед", щяха да са напълно реални и валидни за 21 век. И не, Уолкър не беше песимист, но хората рядко правеха разлика между песимизъм и чист реализъм. Той просто виждаше нещата такива, каквито бяха. Виждаше красивото, грозното, прекаленото, нелепото, истината и лъжата, прогресът и регресът в поведението на хората. Това си беше неговото лично проклятие, с което тайно живееше и намираше начини да се справя. Ето защо, през свободното си време, когато бе просто един "обикновен човек", си имаше много хобита. Не можеше да си позволи да изпада в дълбоки размисли за покварата и бездушевността, което бе наложителен начин на живот в сегашно време. Нека не споменаваме и ловенето на покемони... Черешката на тортата беше налице.
- Махай се, изчезвай! Не ме ли чу, казах да си обираш парцалите! - нечии силен и дрезгав глас се провикна и успя да се чуе ясно, въпреки данданията, сътворена от поредния калпав ди-джей. Сталк се бе спрял на бара и чакаше управителят да му донесе дължимото за услугата, когато забеляза въпросният някой да вика на някаква тинейджърка. Определено беше млада, навярно прекалено млада, за да знае как да се защити.
- Моля Ви... Днес се явих на три интервюта! Дайте ми шанс! Това е последната ми опция! Моля... - девойката беше грубо прекъсната с плесник от страна на шишкото-управител, който винаги бе обичал да унижава жените. номерата му, разбира се, минаваха само с такива млади и зелени млади момичета, които не разполагаха с никакво оръжие да се защитят и все още не бяха открили колко могат да изпъкнат и същевременно загазят, ако пуснат в действие острия си женски език. Това момиче обаче не посмя. Като че бе наистина отчаяна и спешно се нуждаеше от работата. Сталк прокара поглед по роклята ѝ. Беше стилна и маркова, но на поне пет години. Токчетата на обувките ѝ също бяха преправяни поне два-три пъти, но все пак си личеше колко бяха износени.
- Това е твой проблем, не мой! Знаеш ли, сега ще ти покажа какво се случва с такива циврещи пикли като теб! - каза шишкото и я завлече в стаичката зад бара, като я събори на малкото канапе и понечи да стовари противното си мазно туловище върху беззащитното създание. - Ще се позабавляваме, но първо... - започна с отвращаваща усмивка, посягайки да я удари отново. нещо обаче заклещи ръката му още във въздуха, преди дори да доизкаже мисълта си.
- Първо ще ми платиш дължимото! - каза с неутрален тон, който въпреки липсата си на заплаха, успя да ужаси дебелакът и да го накара да се отдръпне назад, докато не усети стената зад себе си.
- Сталк! Кога дойде, не те видях! - започна да заеква прасето, претърсващ ръкава за скрития си нож. Винаги имаше този нервен навик, когато Уолкър беше наблизо.
- Това ли търсиш? - попита с реторичен тон Сталк, развявайки хладното оръжие с два пръста, като че бе някаква играчка от лефчето. Той се усмихна на все още уплашената девойка, като дори не удостои шишкото с поглед. Винаги не си правеше труда да поглежда в очите онези, които не бяха достойни за уважението му. - Какво стана с парите, които ми дължиш? Не е на добре, че ме караш да се повтарям.
- Това...такова...аз...Може ли да ми дадеш срок до другата седмица, тогава ще разполагам с цялата сума... - препъваше се в думите си управителят, чудейки се какво да измисли. Какво оронване на репутацията. Та той държеше еди от най-успелите нощни клубове и притежаваше пристанището като въртеше добра търговия с дрога там, воден за ръчичка от мафията. Всъщност Уолкър се присети, че прасчо беше по-стиснат и от г-н Скруч.
Острието полетя към отсрещната стена, забивайки се точно до сочния врат на управителя. Сталк дори не погледна към него, за да се прицели, но можеше лесно да застреля движеща се мишена от два метра, със завързани очи.
- Давам ти срок до утре. А тя идва с мен, като компенсация. - каза, като че му съобщаваше научни факти. Дебелакът мразеше да му крадат новите играчки, но естествено, Уолкър знаеше и това. Едно от хобитата му беше да дразни слабостите на хората.
- Ама нека поне първи се позабавлявам с нея... - започна с открито негодувание, докато не беше стрелнат с поглед, който го накара да съжали за идеята си.
- Следващият път няма да пропусна. А ти? Струва ми се, че сега пропускаш нещо...А, да! Да ми припомниш как е "Довиждане" на майчиния ти език! - довърши и застана с очаквателен поглед, докато другият не сви дебелите си мръсни в юмруци не преглътна шумно срама и чувството за напълно срината репутация.
- Грух-грух. - измрънка под нос с умилителна физиономия.
- М? Не те чух. - отвърна другия с гримаса на объркване, която влезе в чудна употреба. Беше интересно как едно нещо за теб бе изключително забавно, а да някой друг бе по-лошо от това да бъде публично обесен, или изгорен на клада.
- Грух-грух! - извика по-силно, свеждайки глава от срам. Отвращаваше се и и съжаляваше самия себе си, както и трябваше. Сега поне щеше да изпита онова, което познатите му изпитваха към него. Това беше добре дошло за една обективна самооценка.
- Това е! - възкликна Сталк с широка усмивка, потупвайки управителя по рамото, след което направи знак на непознатото момиче да го последва.
***
Синеокият паркира колата пред къщата си, все още чувствайки някаква странна несигурност. Не му харесваше да чувства ненужни неща, но така ставаше всеки път, в който вземе по-импулсивно решение. Ето защо предпочиташе да мисли по два пъти, даже три пъти, преди да направи нещо. Сега свърши, довеждайки непозната тинейджърка в собствения си дом, за да поднови леко позабравеното си хоби - рисуване на голи тела. Отстрани картинката изглеждаше доста погрешно, което бе нещо неизбежно. И все пак реши да остави последната дума на нея и да продължи нататък без капка свян и съжаление.
- Сигурна ли си, че искаш да ми бъдеш модел при поставеното условие? - я попита втори път с може би излишно сериозен делови тон. Навярно, защото в момента леко прекрачваше принципите си и бе напът да вкара непълнолетно момиче в дома си. Работата беше там, че тя никак не го познаваше и си нямаше и идея защо се бе съгласила, при всички положени отчаяно ѝ трябваха пари и държеше да направи нещо, за да ги заслужи. последното бе изненадващо за Уолкър, защото за първи път се беше случило да срещне човек, който да откаже да вземе пари, защото не е заплатил с труд за тях. Сталк свали черните си очила, прибирайки ги в жабката на колата, след което погледна Роуз, както му се бе представила. Сините му очи прочетоха отговора в нейните, още преди да разтвори плътните си устни, покрити с червено червило.

Поредният скандал вкъщи, в който се говореше, как Роузалин не ставала за нищо и как единственото, което правела било да харчи и малкото пари, които имаха и които честно казано дори не стигаха до нея, освен когато се налагаше да си измоли нещо от първа необходимост, отново беше факт. Момичето отново се почувства отчаяно от живота си. Дали изобщо имаше някой, който да се чувства по-зле и по-неоценен от нея? Определено нямаше да се намери такъв. Колкото и усилия да полагаше и колкото и неща да правеше родителите и все бяха недоволни. А на всичкото отгоре именно тя беше единствения човек, който в целия им дом носеше някакви пари вкъщи. А единственото, което получаваше в замяна беше поредната доза презрение и унижение от тях. И на всичкото отгоре беше готова да направи още какво ли не, само и само те да се почувстват доволни и щастливи. Но естествено това никога не се случваше.
Бяха и вдигнали огромен скандал дори и заради факта, че семейството, чието дете гледаше доскоро беше решило да се премести в друг град, защото съпругът беше получил повишение, вървящо с нова къща и купища други екстри. Но естествено родителите и смятаха че причината тези им доходи да спрат е именно тяхната руса дъщеря, която според тях най-вероятно си беше позволила да се увлече по работодателя си, който наистина беше доста симпатичен, но и твърде верен на жена си, за да погледне която и да е друга жена. Те дори смятаха че най-вероятно двамата са имали връзка, като той и е давал допълнително пари, които тя е криела от тях и сега жена му беше разбрала и за това беше решила да се преместят, за да стоят и двамата колкото се може по-далеч един от друг. Но естествено в болните им фантазии нямаше и грам истина и колкото и да искаха от дъщеря си да им върне "това, което допълнително е препечелила и е скрила от тях", тя просто нямаше как да го направи, защото тези пари не съществуваха. А ако ги имаше щеше да им ги е дала много по-рано само и единствено, за да си спести поредната драма вкъщи и поредните "техни любими занимания" с нея.
Може би беше единственото момиче, което изживяваше подобно нещо и продължаваше да се връща отново и отново там, вместо да търси начин как да се спаси. Дори и за секунда не си беше помисляла подобно нещо. Може би вече я бяха обременили до такава степен, че не знаеше какво е редно и какво не. Какво би било добро за нея и какво не. Може би я бяха пречупили толкова много, че никога повече нямаше да успее да открие нещо различно. Просто защото винаги щеше да се връща при тях в своя ужасен лабиринт, от който явно никога нямаше да спаси, защото дори и не правеше опит да го постигне.
Беше толкова отчаяна този ден, след като и бяха отказали работа във всяко едно място, където беше пробвала. Винаги се оправдаваха с това че нямало как да наемат седемнадесет годишно момиче, което би трябвало да заляга над уроците си или това че и липсва подходяща квалификация или дори не и даваха обяснение. Някои и казваха, че ще и се обадят, но в тона им можеше да усети, че това никога няма да се случи. Оставаше и само един единствен шанс и знаеше че ако го пропусне животът и вкъщи съвсем ще се стъжни, а не можеше да си го позволи. Знаеше че колкото и да не и се иска да се хване на работа точно там, няма никакъв друг избор. Но едновременно с това и не беше очаквала че дори и там няма да я поискат. Не можеше да се върне вкъщи и да каже "съжалавям, но никъде не ме взеха на работа". По-добре щеше да преживее апокалипсис, отколкото това. Този тип беше наистина отвратителен и я плашеше доста, но беше готова дори да му се моли, само и само за я вземе. Ех, на какво ли не беше готова за това семейство, а никой не го оценяваше.
Последващите събития станаха толкова бързо, че дори не можеше да ги осъзнае. Беше като забързан трилър, който вместо двадесет и четири кадъра в сенуда имаше много повече. Беше я страх през цялото време. През минутите, през които онзи противен индивид беше над нея, през целия странен разговор между него и другият непознат, когато получи знак да тръгне с него, защото въпреки че я беше спасил не означаваше че и той нямаше да и направи нещо. Все пак го виждаше за първи път. Дори за кратко си представяше какво ли можеше да и се случи с него. И нищо от това не и харесваше. Но пък все още беше изправена пред по-големия си проблем липсата на финансови средства, така че трябваше да направи нещо, за да се справи с това възможно по-бързо. Точно за това и беше отказала еднократната му помощ. Да, можеше като нормално момиче да вземе парите и да зарадва родителите си за известен период от време, но с техните широки пръсти, това щеше да е само за няколко дни и след това щеше да е изправена пред същия проблем, а нямаше сили да бъде отхвърлена още няколко пъти. Нуждаеше се то нещо сигурно и дългосрочно.
Предложението, което и отправи беше толкова нестандартно, нетрадиционно и неочаквано, че първите няколко секунди след като го беше чула Роуз гледаше с поглед "сериозно ли?!". Може би защото не виждаше какво толкова би могъл да хареса някой в нея. Да, всички и бяха казвали че е хубава, но самата тя не го виждаше и вярваше. Виждаше в себе си едно напълно обикновено русо момиче със сини очи, което изглежда като всяко друго с подобни характеристики. Абсолютно нищо специално и нищо кой знае какво.
Но въпреки това се нуждаеше от тези пари повече от всичко, така че нямаше и как да му откаже, колкото и странно и нетипично да и струваше. Дори и някак зловещо. Всъщност дори щеше да си умре от страх и срам, но пък трябваше да го направи, за да могат неблагодарните и родители да имат с какво да живеят. Въпреки вътрешните си колебания беше оставена без избор, така че нямаше как да не съгласи дори и да и беше поставил милиарди условия
-Да.. аз.. съгласна съм
Една огромна част от нея не можеше да повярва че наистина ще го направи, а другата само и повтаряше каква жалка и отчаяна глупачка е. И сигурно наистина беше такава щом толкова лесно се беше съгласила. Не знаеше абсолютно нищо за този мъж, освен името, което и беше казал. Може да е всякакъв. Убиец. Психопат. Или пък и двете заедно. Или пък нещо дори още по-лошо. Може да е всякакъв, а тя сама отиваше в къщата му, където можеше абсолютно всичко лошо да и се случи. Още докато вървеше с бавни крачки от колата към къщата, сърцето и се беше свило на буца. На всичкото отгоре пулсът и се беше ускорил ужасно много. Чудеше дали да не се откаже докато е време, но пък как би могла да го направи. Това беше единственият и шанс и колкото и ужасно да беше щеше да го направи. Всяка мъничка клетка в тялото и се страхуваше. А усещането и се засили след като влязаха в голямата му луксозна къща.
-Имаш хубаво местенце
Опитваше да намали страхът си като каже нещо хубаво, но много не и се получи. Може би дори имаше леко обратният ефект, но поне беше опитала. Погледът и мина още един път към вратата. Имаше още време да се откаже. Имаше, но не можеше да го направи. За това отмести поглед оттам и продължи на бързо да разглежда какво има наоколо. Не можеше да отрече че и се искаше и тя след време да си има собствено местенце, излязло от списание за къщи. Но това сигурно никога нямаше да и се случи и единствено щеше да посещава подобни луксозни къщи по задължение. А какво щеше да е точно то, само времето щеше да покаже
-Сега какво трябва да направя?
Въпросът и беше повече от глупав, защото в предложението, което беше приела, ясно си личеше какво точно иска Сталк от нея. Но въпреки това беше твърде притеснена и уплашена, за да си даде сметка, колко глупаво нещо беше излязло току що от устата и.

Щом влезе в къщата и се почувства отново у дома си, всяко напрежение от мускулите му мигом изчезна и вече бе способен да разсъждава "нормално", ако това определение някога щеше да му пасне. Душата му се отпусна, а съзнанието веднага потърси различни алтернативи, чрез които да накара Роуз да се успокои поне малко. Усещаше кълбото то нерви около нея, струваше му се дори, че може да долови и неравномерното високоскоростно туптене на сърцето ѝ. Навярно най-големите ѝ страхове бяха да не се окаже в компанията на убиец или психопат. За жалост най-ужасните ѝ кошмари щяха да се сбъднат, но без нейното знание. В крайна сметка обаче Уолкър сега не бе нищо повече от един "обикновен" човек, въпреки че преди малко бе отправил ясна заплаха към управител на нощен клуб. Мда, противоречието не можеше да се пренебрегне току-така, но пък нали преди всичко беше инструктор по джу-джицу, така че това донякъде оправдаваше някой-друг боен изблик.
Сталк не продума нищо, защото смяташе, че може да влоши положението, затова просто даде знак на девойката да го последва. Тя послушно вървеше подире му като някой привързан и любопитен домашен любимец, а синеокият следеше с периферията си как се оглеждаше непрестанно, сякаш никога не беше виждала подобен лукс. Предполагаше, че освен богатата и престъпна прослойка на Калифорния, друг нямаше досег до този лъскав и скъпарски стил на живот.
Странно защо, но Уолкър не бе избрал да живее в подобна къща заради лукса. Избра я, за да си напомня докъде бе стигнал. Колкото повече разруха сееше с всяка следваща поръчка, толкова по-скъпи неща си избираше. Смяташе на старини, ако доживееше до тогава, да види калта, от която бе пропълзял и върха, на който се бе изкачил. Така щеше да изчисли падението на живота си. Щеше да агонизира с дневникът си в ръка и навярно едва преди да умре, щеше да съжали, че не е избрал да опита да има единствено нормален живот, да създаде семейство и прочее. Водеше си таен дневник на китайски, защото можеше не само да говори мандарин, но и да пише дори по-сложните йероглифи. Сметна за по-малко вероятно някой да го разчете, отколкото, ако беше на английски.
Сталк се придвижи към мокрия бар във всекидневната и взе една бутилка червено вино с една чаша, след което изкачи малките дървени стълби, водещи към втория етаж, където се намираше ателието му. Докато обикаляше из Европа по разни поръчки, често си намираше модели, които да рисува, защото самата му самоличност там бе странстващ художник, чиято цел бе да изобрази натуралната красота на хората от различните части на Европа. Беше наистина интересно как повечето европейци без никаква свян откликваха на молбата му и с гордост ставаха негови модели. Случваше се да ги пита защо приемат, а те отговаряха простичко, че голотата е нещо нормално и естествено, но преди всичко красиво. Споделяха напълно неговото собствено мнение. Дори си спомняше, че бе посетил нудистки плаж в Гърция, което му се стори доста забавно и отпускащо за душата.
- Това е ателието ми, добре дошла. - подкани я да влезе първа в просторната стая, чиито стени също бяха обрисувани с пробни скици и и схеми на човешкото тяло, и докато тя се запознаваше с обстановката, той пусна някаква успокояваща класика на доста античния си грамофон. Изкуството държеше твърдо на класиката. Сталк се занимаваше с изучаване на анатомия на човешкото тяло, още отпреди да започне да рисува, още откакто изучаваше бойни изкуства. Реално погледнато, той нямаше вроден талант за художник, но пък имаше свой начин да предава красотата върху бялото платно. Обичаше да гледа под различни ъгли и да предава различни нюанси на светлосенките. Залагаше изцяло на импровизацията, което му носеше удоволствие.
- Роуз Милър. - изрече името ѝ, което поради някаква причина я стресна и тя почти подскочи на мястото си, преди да се извърне рядко към него. Очите ѝ все още издава страх, несравним с почит нищо друго по скалата. Уолкър наля малко от виното в кристалната чаша и ѝ я подаде.
- Ще ти помогне да се отпуснеш. - кимна подканващо, без да осъзнава колко двусмислено звучаха думите му в този момент. Дори не отрази факта, че пробутваше алкохол на непълнолетно момиче, но нали все пак определението "нормален" не вървеше. - Това са някои от старите ми работи. Можеш да ги разгледаш, за да имаш някаква представа. Някога позирала ли си за снимки, или нещо такова? - опита се да разчупи леда с въпрос, но продължи да звучи все така двусмислено. Сега сякаш я питаше дали е била модел за порно списания, а това бе далеч от неговата цел. Уви, изобразителното изкуство не се разбираше и описваше с думи. Каквото и да кажеше, нямаше да я накара да се успокои веднага, затова реши да ѝ даде известно време. Самата тя трябваше да му покаже, че е готова. Трябваше да осъзнае красотата си и да му позволи да я види и отрази на белия скицник. Трябваше да промени нагласата си на мислене, което не беше лесна задача, предвид ситуацията, чрез която двамата се започнаха и оказа тук.

Сините и очи шареха из къщата и се любуваха на всичките малки и по-големи неща, които бяха в нея. Дори можеше да си представи как някога и самата тя има подобно жилище и как се разхожда спокойно из него, държейки някакъв алкохол в ръка и не се притеснява за нито един от проблемите, които има в момента. Дори и тогава да беше отново толкова нещастна, поне щеше да е в по-хубава обстановка. Защото едно беше да се самосъжаляваш, облечен в скъпи дрехи по последна мода, пиещ скъп алкохол, докато се наслаждаваш на прекрасната гледка от хола си и съвсем друго беше да изпитваш това същото чувство, когато живееш в малка и не особено спретната къщичка, за която сигурно и десет хиляди долара нямаше да можеш да вземеш, ако решиш да я продадеш.
Дори и самото му ателие беше сигурно десет пъти по-голямо от собствената и стая. Всъщност изглеждаше по-голямо и от целия и дом, макар той да беше на два етажа. Но и това не трябваше да я изненадва толкова. Все пак някои хора имаха много по-голям късмет от нейния и разполагаха с всичко, а тя трябваше да се задоволи с остатъците, от това което същите тези хора имаха. Но какво да се прави явно такава и беше съдбата. Все пак трябваше да има и хора като нея, за да може онези другите да бъдат все по-важни и по-успели, и да могат да си правят с живота на "пи-низшите от тях" каквото си искат. Поне отдавна се беше примирила с мястото си на този свят, макар и все още да имаше мечти, че някога и тя ще бъде една от тях. Ако не друго поне мечтите наистина бяха безплатни и можеше спокойно да си ги позволи.
-Благодаря, наистина ще ми е нужно
Чувстваше се толкова не на мястото си, че това я караше да се притеснява още повече. Затова отпи няколко бързи и неспокойни глътки от течността в чашата си. Не разбираше много от вина, но не можеше да отрече че това наистина беше доста добро. Комбинацията между него и приятната музика наистина понамалиха малко страха и, но той все още си беше там и може би дори щеше да си е там до самото начало на позирането и, а може би и след него, защото никога преди това не и се беше налагало да извърша подобни "професионални ангажименти". Нямаше и ни най-малък досег до нещата, които и се беше налагало да прави досега.
-Никога не съм правила нищо... подобно
Всъщност дори можеха да се преброят и на пръстите на едната ръка, хората които досега я бяха виждали по подобен начин, и за нейно съжаление единия от тях го беше правил твърде често,но явно съвсем скоро тази бройка щеше да се увеличи с още един. Или пък дори с още повече. Зависеше от това, колко хора щяха да видят произведенията му след това.
Разгледа рисунките, които и беше подал. Както и в случая с виното, така и с картините, не беше от най-големите експерти, но дори и тя можеше да види, че са различни и наистина доста добри. Можеше да ги почувстваш още от пръв поглед, а това беше смисъла на всяка добра картина, нали? Дори докато ги разглеждаше забрави за какво всъщност беше дошла.
-Доста са добри, особено тази на това червенокосо момиче
В моментът, в който го изрече се сети че съвсем скоро самата тя щеше да е на мястото на това момиче с огнени коси и отново се почувства странно, затова отново отпи от виното си. Май всъщност дори го пиеше твърде бързо, защото за толкова кратко време в чашата и не беше останало почти нищо. Може би само още две-три глътки. Знаеше че не трябва да пие по подобен начин, но пък течността в стъклената чаша наистина успяваше да притъпи поне малко чувството на страх и притеснение.
-Кога ще започнем с всичко.. това?
Нямаше как да не попита. Все пак това беше най-важното за нея. Не знаеше дали е достатъчно готова, но надали щеше да стане по-подготвена и след половин час. Така че може би трябваше да го направят още сега преди съвсем да се е отдала на чувствата, които не и помагаха в тази ситуация. Може би колкото по-скоро започнеха, толкова по-скоро щеше да се е оттървала поне от част от тях... или поне на това се надяваше.

„Красотата ще спаси света“ бе написал Фьодор Достоевски. Сталк също вярваше в този така простичък израз. Вярваше, че в красотата се крие истината. Че един ден на този свят, завладян от материалното и изкуственото, все пак натуралната красота ще напомня на хората за онзи свят, който са загърбили, за всичко, вече изгубено. Защото истинската красота е именно онова, което те води до отчаяние. Най-красивата гледка всъщност бе и най-тъжната, но въздействаше така на душата, както нищо друго. Леко извратеният мироглед на Уолкър успяваше да открие красотата дори в онова, което само би ужасило и отвратило останалите хора. Неговата цел навярно бе именно да разглежда всяко нещо от различен ъгъл, затова той вечно се намираше на място, на което никой друг не би стъпил. Следователно бе обречен да бъде сам. Скрит зад ъгъла отвъд видимото. Всъщност, ако имаше някой, който да прояви достатъчно смелост да се вгледа в очите му за по-дълго време, без да отклони поглед... той щеше да види как яркосините му ириси се пренасят в чуждото и непознато пространство на една разноцветна реалност. Дълбоко в него се криеше просто един човек, един трогателно вярващ в своите идеали човек. Човек, който все още се осмеляваше да мечтае скришно от себе си. От онова свое Аз с престъпно минало и настояще. Тайно от демонът, с който се събуждаше всяка сутрин и си лягаше всяка вечер. Защото някой вече го беше казал: „Дори и когато не вярваш в мечтите си, не можеш да се разделиш с тях“.
Светът се бе променил, вече не търсеше нещо истинско и постоянно, а фалшиво и мимолетно. Не му беше нужна топлина и вярност, колкото поквара и предателства. Никому не му трябваше някой, на когото реално да му пука, а просто някой, който да го изчука. И все пак съществуваше един изчезващ вид романтици, отдадени на спонтанното и красивото, които бяха непрестанно осмивани от света. Един от тях всъщност беше Сталк Уолкър. Светът му се изсмя и го накара да погребе дълбоко романтикът в себе си. Сега беше модерно да ги показват само по филмите, но да не съществуват н реалността, нали така? Никой нямаше време за романтика, че защо да си губят времето, като могат направо да скочат в леглото? И по тази логика следваше друг въпрос. С бързината, с която хората се концентрираха единствено върху животинските си инстинкти, задоволяваха само физическите си потребности, то с какво щяха да се различават хомо сапиенс от неандерталците, хомо еректус, или останалите предшественици на „съвременният човек“? Като че хората често се държаха по-примитивно дори от някои насекоми, които маха много повече въображение в ухажване на половинката си. Да не споменаваме, че думата „ухажване“ въобще съществуваше в речниците на някои хора... То това бе друга смехотворна тема.
Уолкър постоя минутка-две загледан в белия скицник, опрян на дървения статив, след което внезапно се извърна към младата русокоса госпожица, прекосявайки двата метра разстояние, които ги деляха. Леко и бавно прокара дългите си пръсти през леко къдравите ѝ кичури, наподобяващи морски вълни. Бузите ѝ бяха все така порозовели от виното, навярно притъпило сетивата ѝ. Наблюдаваше как лицето ѝ трепва, къде от изненада, къде от ужас.
- Чуй ме внимателно, Роуз...и запомни следващите ми думи, защото няма да ги повторя. – вгледа се уверено в очите ѝ, пълни с объркване и твърде много съмнения. Усещаше ускореният ритъм на сърцето ѝ, което биеше като заешко. Беше като песен за ушите му. Неочакваната му близост я накара да застане на нокти, но този път ефектът на засиленото напрежение беше търсен. Искаше я възможно най-концентрирана, защото не се шегуваше като рече, че няма да се повтаря.  – Красотата ти не бива да е изворът на твоя срам, а изворът на твоята гордост. – силният му шепот му погали лицето ѝ като хладен нощен полъх, докато връхчетата на пръстите му се допряха до брадичката ѝ, повдигайки я бавно. – Затова винаги я показвай с гордост и никога не я подценявай! – продължи, натъртвайки на думите „винаги“ и „никога“.  Гласът му сякаш си дълбаеше път, все по-надълбоко в съзнанието ѝ, също както светлосините му очи, които тя сякаш опитваше да разчете. Младата госпожица несъмнено изглеждаше като един нешлифован диамант, който тепърва щеше да заблести по своя уникален начин. Сталк се усмихна едва доловимо, премисляйки наум следващото си действие.
– Позволи ми. – кратко рече той, а ръката му се стрелна към гърба ѝ. Пръстите му внимателно уловиха малкия фин дърпач на ципа ѝ. Бавно го плъзна надолу, при което се чу звукът от откопчаване, а секунда по-късно роклята на Роуз се свлече шумно на пода, съвсем невредима. Синеокият мъж я поведе към голямото легло с балдахин и бели чаршафи, намиращо се в средата на стаята. Очевидно думите му все още кънтяха в главата ѝ, защото тя най-сетне пое сама щафетата и се излегна на царското легло, заемайки произволна поза, за която потърси одобрението на Уолкър с поглед. Той се усмихна, кимайки насреща ѝ, след което приседна на дървеното кръгло столче пред статива, грабвайки първо своя молив, за да направи пробна скица. В крайна сметка всичко ставаше както искаш, стига да приложиш правилния подход.