Uninvited person in your house but with good intentions.

Постепенно губеше неравностойната битка, която водеше над съзнанието си.
Точно когато не очакваш нещо то се случва, точно когато не искаш нещо то става или ако искаш не става. Това е закон на природата и Бела го знаеше много добре. В един миг всичко изглеждаше идеално, а в следващия за пореден път основите се пропукваха и всичко останало се срутваше. Всеки малък успех се превръщаше в купчина прах, която вятърът толкова лесно можеше да разнесе по улиците на града и както всъщност в действително правеше с малките песъчинки по натоварените улици в този момент, но онова, което Изабела имаше предвид, бе по-скоро метафора. Онази част от речта, която не обичаше да използва, тъй като сякаш твърде често се случваше някой да я използва и вече изглеждаше толкова банално в нейните очи да опитва да опише събитията в живота си по този пошъл начин, но понякога се случваше. Съзнанието ѝ само откриваше метафоричните изрази и образи, по които да опише онова, което се случваше и което оставаше неизвестно за мнозина. Независимо колко силно се опитваше да се вкопчи в настоящето, игнорирайки проблясъците на препратки към миналото, то успяваше да издебне най-неудобните моменти, в които дори нейното съзнание оставаше безпомощно и уязвимо, хванато в капан на една илюзия, която беше толкова далечна и близка едновременно, въпреки че всяко късче спомен можеше спокойно да бъде датирано толкова назад във времето, че практически не бе възможно да я преследва все още. Напоследък, дните ѝ се бяха превърнали в огромно бяло платно, върху което бяха изобразени всички възможни нюанси на сивото. Всичко бе толкова еднообразно, че светлокосата губеше желание да отваря очи сутрин, а това определено не ѝ се нравеше. Само че нямаше друг избор, имайки предвид безсънието, което я следваше като собствената ѝ сянка. Както обикновено, бе станала по-рано от останалите. Стоеше на прозореца, държейки чаша горещ чай, взираща се в далечината. Небето бе отрупано със сиви облаци, които сякаш бяха вкаменени и не помръдваха, въпреки вятъра, който брулеше крехките клони на дърветата. Слънцето едва намираше сили, за да пробие през тъмната завеса. Девойката допря устни до ръба на чашата и внимателно отпи от напитката си. Усети как горещата течност се стече по гърлото ѝ и затопли цялото ѝ тяло. Чувството бе някак приятно, но за кратко. Застана на няколко крачки в страни от входната врата. Стоеше мирно, наподобявайки майсторски изваяна статуя. Бе вдигнала глава към небосвода. Бледото й лице търсеше нежните ласки на слънчевите лъчи, които едва се подаваха измежду сивата пелена, закриваща синевата. Обичаше, когато топлината я обгръщаше с невидимите си длани. Пораждаше чувство на безопасност и спокойство в душата на девойчето. Действаше ѝ някак опияняващо, ала едновременно с това ѝ даваше един вид надежда, че може би днес нещата ще са различни. Надяваше се, че съдбата ще ѝ поднесе нещо вълнуващо, защото сърцето на Изабела копнееше за това. И като заговорихме за съдбата. Каква роля играеше тя в нашите животи? Всъщност не бе ли тя нашият живот? Може би ние бяхме просто пионки в ръцете ѝ. Кукли, с които тя обожаваше да играе. Някои биха ме опровергали, казвайки че всеки сам контролира живота си. Други биха се съгласили с мен, а трети, те дори не вярват, че подобно нещо съществува. Ала истината е, че ние всички се носим по течението, докато в един момент то не се разпръсне в хиляди не милиони разделения и не запрати всеки един по своето собствено. Звучи някак необичайно може би дори неприемливо, но това бе единствената теза, която госпожица Кларк подкрепяше. Тя се носеше плавно над водата, която съвсем скоро щеше да я погълне, отвеждайки я не където трябва. Блондинката вървеше с равномерно темпо по една отдалечена улица. Бе свела глава не позволявайки на минувачите да зърнат почти черните ѝ ириси, които следваха невидимите точки по земната повърхност. Бе се сгушила в сивата жилетка, която бе облякла преди да напусне дома си. От време на време вдигаше глава и се заглеждаше в къщите със закривени комини. Оглеждаше витрините на магазините дори се заслушваше в разговорите на околните. За щастие, почти нямаше хора навън, което караше улицата да изглежда някак приветлива с царящата тишина в нея. Ала блондинката не бе тук, за да се разхожда. Имаше работа, макар и малка, за вършене. Достигайки крайната си цел, а именно най-отдалечената къща, Изи протегна ръка и обви пръсти около дръжката на вратата. Натисна съвсем леко, за да я отвори и да влезе вътре. Питате се сигурно накой бе тази къща и защо Изабела смяташе да влезе в нея. Точно в тази къща живееше Константин Нагиев. Изабела не бе уведомила за идването си и най-вероятно ако нямаше дастатъчно добри доносници можеше да не намери никой у дома, но тя знаеше че той е тук. Знаеше за всичко свързано с него и продължаваше да следи живота му под лупа все едно бе в него. Влезе в къщата и се настани удобно на дивана без да казва нищо. Малката ѝ ръка, завършваща с дълъг, лилав маникюр в тон с червилото ѝ, за пореден път бавно премина по гладката повърхност на масата а тя просто чакаше някой да се появи и да усети присъствието ѝ.