При скалите

by **Charlotte.** Нед Авг 14, 2016 1:35 am

В началото мозъка й сякаш отказваше да разбере случващото се, но тялото й го разбираше, сякаш сърцето й се събуждаше от съня си. Шарлот можеше да го чуе, бе все едно да се роди отново. Отново да прекрачи границите, отново да премине всички правила на родителите си, в този момент, тя се почувства наистина жива, каквато не се бе чувствала от отдавна, почувства се свободна да направи каквото тя сама реши, свободна поне за момент да си отдъхне от всички изисквания. А любопитството и интереса й се засилваше все повече с всяка крачка която правеха към непознатото място, поне за нея бе такова. Не можеше да се сдържи да не попита, да не разбере, просто тя не бе една от най - търпеливите персони, който можехте да познавате. Търпението й изчезваше толкова бързо, колкото й се появяваше. Вървеше след него, а дори не знаеше защо го следваше, вероятно интересът й към него се бе засилил или просто имаше нужда от различна компания, нов човек около себе си.
Краката я бяха заболяли от обувките, за това и в мига в, който краката им докоснаха пясъка, Шарлот се спря за секунда и ги събу захвърляйки ги настрана и просто продължи след него. Морския бриз й подейства толкова успокояващо, толкова добре се бе почувствала, дори в този момент не можеше да го опише бе й трудно, да намери думи за чувствата, които поражда в нея всичко това.
-Тихо, не докоснато място, където можеш да бъдеш себе си, това ли е за теб това място? - попита го тя, когато се качи след него на скалите и седна до него, беше свободна, свободна да каже какво мисли, да не се съобразява с ничии изисквания, а как й бе липсвала точно тази свобода и бе копняла да си я върне. Шарлот огледа обстановката всичко тук те караше да бъдеш спокоен, бе красиво, наистина красиво, тихо можеше да чуеш песента на вълните необезпокоявано от странични шумове, да им се насладиш, да ги оставиш да те отведът някъде далеч. Беше й писнало от всички приказки на околните, бе й писнало от всички хора. Беше се уморила от цялата показност на родителите си, искаше за момент да бъде едно обикновено момиче, да има обикновени проблеми . Всички тези мигове, които бе изгубила, в преструвки, коя всъщност е. Всеки път, в който бе използвана, за целите на родителите си, бе й писнало и всичко в този момент й показваше, че можеше да го направи различно, да живее отново както тя искаше, а не както се очакваше от нея. Край. Това бе последния път, в който разрешаваше някой да ввзема каквито й да е било решения вместо нея. Вече не трябваше да бъде силна заради родителите си, трябваше да бъде отново себе си и Илай й бе показал, че тази кауза не е загубена, че просто бе заспала и бе време да се събуди.
-Писна ми от всички тези преструвки, писна ми от показноста, не искам просто тук да се чувствам свободна. - продума тя отново, като го погледна за секунда и после просто се подпря на лактите си на ръбестите скали и погледна към небето. Нямаше ли да е най - лесно ако избягаше от всичко това, ако намереше едно местенце, на което никой не я познаваше, не познаваха родителите й и можеше да бъде освободена напълно от задълженията си. Но идваше и другия момент, че колкото й да се бореше с това знаеше, че едва ли щеше да има успех и в мига, в който си тръгнеха от тук отново щеше да бъде завъртяна в онзи порочен кръговрат, в който се бе превърнал живота й.
-Какво би направил, ако имаше възможност да избягаш? - не знаеше защо го бе попитала, може би просто искаше да види дали само в нейните мисли се разхождаше подлата идея, за бягството от отговорноста, която трябваше да има в техния свят, отговорноста да не се изложиш, да внимаваш къде и какво говориш.. Не. Това не бе живота, който бе искала за себе си, но естествено съдбата никога не питаше..тя идваше с раждането им и когато нещо бе написано ние не можехме да променим това, колкото й да се опитваме винаги се завъртаме в един и същи кръг и нищо не приключваше така както ни се искше.
И колкото обеждаваше себе си, толкова повече съзнаваше, че рано или късно това щеше да свърши и реалноста отново щеше да ги обгърне и отново колкото й да не й се искаше трябваше да се върне към задълженията си. В момента осъзнаваше и колко много си противоречаха мислите й с реалноста, но всеки можеше да мечтае, дори и всичко да останеше просто една мечта. Шарлот отклони погледа си от необятното небе, което я бе омагьосало и наклони глава поглеждайки към Илай, за момент се почувства сякаш това не бе просто поредната уговорена среща, а просто двама тинейджери решили да се противопоставят на родителите си. Седеше така загледала се за момент в чертите му и си мислеше, колко ли часа конско щяха да отнесат след това, какви ли неща щяха да им наговорят можеше ли да им се размине. Едва ли. Лека усмивка се покакчи на лицето й отбелязвайки, че Илай действително бе наистина красив, но нещо не разбираше защо чак сега си го бе помислила, а не по - рано, а след това отново отправи погледа си към небето и да се замисли, колко време бе минало от последния път, когато не направи нещо, което бе поискано от нея..
- Тук наистина е красиво, благодаря ти, че сподели това местенце с мен. Въпреки, че имаше избор и можеше да си тръгнеш от там сам.- констатира тя, а след това просто замълча отдавайки се единсвено и само на тишината

by **Eli™** Нед Авг 14, 2016 4:56 pm

Илай стоеше мълчаливо загледан във водата като хипнотизиран, проследяваше как всяка вълничка се разбива ефирно в твърдите скали, а след нея друга приема същата орис. Осъзнаваше, че човек не може да избяга от повторението. Рано или късно всяко нещо се повтаряше отново.
- Винаги можеш да избягаш. – започна в отговор на въпроса ѝ, докато погледът му се рееше из небосвода. – Нормално е да бъдеш изкушена от тази идея, но повярвай ми, щом го направиш, ще разбереш, че това не решава нищо. – каза с крива усмивка и погледна Шарлот. Поколеба се дали да ѝ каже своя случай, но накрая реши, че няма лошо и поне може да ѝ помогне да зачеркне тази опция от списъка си с начини за справяне с проблемите.
- Аз избягах веднъж.. – с това веднага успя да прикове погледа на момичето, което го накара да се усмихне глуповато, докато тя очакваше с нетърпеливо любопитство да чуе историята. – Беше първата година в гимназията. Нашите ме записаха в почти всички извънкласни групи, имаше едно момче от последен курс, с което посещавахме класът по икономика. Хич не ме биваше там, затова той ми помагаше с ученето. Беше отличникът на класа, естествено подтикван от родителите си и техните високи изисквания. Точно преди да завърши, се самоуби. В онзи момент бях много изплашен, защото не исках да свърша като него. Затова избягах от вкъщи. Нямаше ме пет дена, и разбира се, дори полицията ме издирваше. Бях при приятел, който също си имаше негови проблеми. Той беше от бедната прослойка, живееха в стара къща, която беше започнала да се разпада, но нямаха средствата да направят ремонт, ядяха едно и също в продължение на седмици, защото не можеха да си позволят нищо различно. През всички тези дни, гледайки приятеля си, осъзнах, че бягството не е решение за нито един от проблемите ми. То само добавя проблеми на други хора и на самия мен. Приятелят ми също искаше да избяга, на кой би му харесвало да учи и работи почасово, и пак да не му стигат парите за лекарствата на болната му майка? Виждах в очите му, че иска да избяга, но чувството му за отговорност надделяваше. В живота на всеки има неща, които върши по задължение, няма как да сме свободни във всеки един момент, също както не можем да сме вечно щастливи или вечно скърбящи. Трябва да има някакъв скапан баланс, това е. – довърши и сви рамене. Навярно всичко бе като едно смешно противоречие на това, което двамата с нея направиха днес, но какво да се прави. Надяваше се да не беше приела разказа му като някакъв родителски съвет, момчето просто ѝ разказа за част от личния си опит. Не му се искаше да я спира от бягство, но пък и не искаше да бъде причината за него. Достатъчно бе, че щеше да поеме цялата вина за „провалената“ уредена среща. Това изобщо не му пречеше, защото беше свикнал.
- Мисля, че има начин да решиш проблемите си като се сблъскаш с тях. Това няма да е лесно, разбира се. – измърмори с тежка въздишка, осъзнавайки, че самият той заобикаля онези сови проблеми, които го бе страх да погледне в очите. Като кошмарите си и лошия късмет. Чувстваше се като някое суеверно подплашено зайче, но дълбоко в себе си знаеше, че всичките жертви не си струваха. Да страни от хората, заради страха, че все някога бе неизбежно миналото да се повтори...отново.

by **Charlotte.** Нед Авг 14, 2016 7:17 pm

Стоеше като замаяна и го слушаше, вниквайки във всяка една негова дума и го разбираше какво искаше да й покаже с този разказ. Явно наистина бягството не бе правилното решение, явно наистина всеки трябваше да се изправя срещу съдбата си, да реши проблемите си и да постигне крайната цел, а именно да живее така както иска. Продължаваше да го гледа, не измести погледа си..
- Знаеш ли.. - той й бе разказал нещо за себе си, сега бе нейн ред, нали? - Не винаги съм била такава, преди две години родителите ми решиха, че трябва да се разведат. Майка ми ни напусна, а аз трябваше да порасна и да престана да живея както аз самата исках, трябваше да започна, да се грижа за сестра си, за баща си. И да поема отговорността, която майка ми изостави. А след това, майка ми реши да се върне отново, а аз се превърнах, в което те най - много бяха искали. - довърши тя и отново извърна погледа си, явно наистина всичко, което бяха сторили беше, за да я откажат от начина й на живот. Не беше трудно да отгатне. - Една вечер докато си мислеха, че със сестра ми спим, чух разговора им, баща ми я упрекваше, за това което бе направила, за да получи всичко, което бе искала от мен, да ме превърне в себе си. Така и разбрах, че всичко е било цирк, а от тогава просто у дома всичко се промени. - доразказа му, като върна погледа си върху него и прехапа устната си, дали бе готова наистина да се изправи срещу всичките си проблеми, дали бе готова да посрещне всичко, можеше ли да се изправи срещу съдбата, родителите си? Колкото и да не й се искаше да живее по вече написани правила, можеше ли? Имаше желанието, но имаше ли и смелостта за това? Лека въздишка се откъсна от устните й и поклати глава.
-Мисля, че смелостта няма да ми стигне да се изправя срещу всичко, дори и да искам да го направя.- призна си директно, без да отвърта по никакъв начин, нямаше смисъл да крие истината въпреки, че действително звучеше като някаква страхливка. - Ти би ли се изправил срещу всичките си проблеми имаш ли тази смелост? - може би след като й го казваше го бе направил, но не можеше да е сигурна, нали? Или просто се надяваше тя да не е единствената, която я е страх от това. Беше допуснала огромна грешка, като бе оставила родителите й да яя манипулират и моделират по своя преценка, беше им станала като кукла на конци, а те само раздаваха заповедите си. Е днес явно бе деня, в който ги бе оспорила, но можеше ли да има и други такива дни?
- Не ми се иска скоро да посрещна отново реалността. Знам, че е неизбежно, сигурна съм и за поредния предстоящ скандал след като се изпарихме, но не може ли всичко да се забави? – май на Шарлот наистина й се искаше да бъде просто нормален тинейджър с нормални грижи, да я интересува само дали ще е поредния, който ще разбие сърцето й или как да оправдае измъкването през прозореца, а не тези проблеми, които имаше в момента, дали се държи прилично или дали са доволни родителите й.

П.п. извинявай, че толкова кратичко, но ми се налага да излезна

by **Eli™** Пон Авг 15, 2016 11:57 am

Времето сякаш летеше неусетно. Всичко тук бе потънало в забрава, сякаш и последната грижа на света си бе отлетяла като нещо напълно незначително.
- Аз реших повече да не бягам от вкъщи, колкото и ужасен да съм от проблемите си. Но от една страна да си смел означава да те е страх, но да действаш въпреки това. И все пак, не знам дали това би те утешило, но има хора с далеч по-нещастни животи от нас двамата. - отбеляза, загледан някъде в далечината.
Спомените изникнаха в съзнанието, като хищници, хвърлили се без предупреждение върху плячката си. Беше съшият кошмар, но този път го нападна в будно състояние. Погледът на момчето се замъгли, като спокойният морски пейзаж бе заменен от преобърнат автобус, врязал се в мантинелата при завоя. Отнякъде се долавяха викове за помощ. Отчаяният поглед проследи кръвта по себе си, която не го ужаси толкова, колкото гледката на многото други безжизнени тела, облени в кръв. Някои бяха проснати по седалките, други почти отлетели през прозорците, трети се бяха стоварили на купчина в близост до шофьорското място. Всички бяха притихнали, на вярно загубили съзнание още при сблъсъка. Мисълта за най-лошото го жегна като стрела и сърцето му се сви на топче. Заплака, докато изреждаше колкото му глас сдържи имената на всички ученици и учители, които се сетеше. Опита да помръдне, за да помогне някому, но кракът му се бе заклещил между две изкривени от удара седалки. Едва заповяда на ръцете си да се задвижат, за да се измъкне от смъртоносния капан. Вонеше на гориво и това подсказваше за вероятна експлозия. В отчаянието си изпълзя навън с последни сили, игнорирайки парещата болка от раната на главата си. Понечи да се обърне назад, за да извика още веднъж, но беше късно. Съжали, в мига, в който пламъците обгърнаха потрошеното превозно средство. Гласът му секна, без да успее дори за изхленчи. Взрива се отрази в очите му, убивайки естественият им блясък. В този тен част от него си беше отишла, заедно с всичките му приятели, заедно със съучениците и учителите му. Само няколко секунди бяха изтрили онези, на които държи. За тези няколко проклети секунди всичко всичко изгоря в пламъци. Съдбата несъмнено имаше интересно чувство за хумор.
Ужасната сцена на пътна катастрофа избледня пред очите му. Чак тогава Илай осъзна как беше протегнал ръка напред, сякаш искаше да улови нещо невидимо. Навярно търсеше начин за невъзможното - да върне времето назад.
- Добре ли си? - чу да го пита Шарлот, като в отговор той бързо кимна, потърквайки насълзените си очи. Добре че не се бе разкрещял както правеше на сън, че не просто щеше да се изложи пред компанията си, а и сигурно щеше да я изплаши.
- Мисля, че е време да се връщаме. - каза свивайки устни, като се изправи и подаде ръка на момичето. - Хайде. - подкани я той, а тя с леко закъснение и нацупена гримаса все пак пое ръката му и се изправи като истинска дама.
- Съжалявам. - каза с извинителна физиономия синеокото момче. - Знам, че не ти се връща вкъщи, но не ми се иска да ни обявят за изчезнали. Нашите са ми свикнали, но вашите може вече да са се свързали и с ФБР. - опита да се пошегува и се засмя глуповато, но осъзна, че навярно не е постигнал желания ефект. Осъзнаваше, че надали може да направи нещата по-лесни за Шарлот. Тя беше по-обречена на този богаташки живот, отколкото дори той самия. Все пак Иля играеше ролята на копеле, като съзнаваше, че един ден истината за произхода му ще се разчуе и в мига, в който стане публично достояние, ще го изгонят от семейството, от фалшивия изкуствен свят на лукса и онази "сигурност", която никога не бе притежавал истински. Той по начало не бе част то този свят, не бе като Шарлот. Тя също навярно бе усетила, че той не е типичното богаташко глезено синче. Все пак имаше достатъчно спомени то обикновения живот, който живее в Италия със самотната си майка. Беше на дванадесет, когато тя почина от социалните издириха и се свързаха с баща му. Тогава животът му се преобърна, или по-скоро... стана нечие чуждо притежание. Майка му обаче вече го бе възпитала да живее по сови собствени правила, всичко да става по неговия начин...затова бе изключително трудно, дори невъзможно, да се приспособи напълно към обстановка, където трябва да отговаряш на нечии изисквания, да си безупречен във всичко, да се правиш на щастлив с всичките пари, които дори не бяха лично твои. Да прави каквото му кажат? Това никога не се бе случвало, откакто стъпи в къщата на съдия Стивънсън и прие фамилията му. Това, че правеше компромиси, не означаваше, че е поредната пионка на родителите си. Преди всичко той не чувстваше обичта на семейството си, за него то представяне само майка му, а тя си беше отишла. Усещаше се като кръгъл сирак, въпреки всички усилия, които баща му полагаше, за да му се хареса и да чуе поне веднъж да го нарича "татко". Уви, нямаше наченки този ден някога да дойде.

by **Charlotte.** Пон Авг 15, 2016 2:57 pm

В действителност в думите му имаше много логика, за която Шарлот не се бе замисляла до сега. Имаше хора, които страдаха много повече от колкото от двама им, а те? Те имаха всичко наготово, не се бореха за нищо в живота си, въпреки че не бе особено сигурна, че това се отнасяше напълно за Илай, но Шарлот за нищо не й бе трябвало да се бори, родителите й въпреки всичко винаги оправяха кашите, които преди забъркваше, даваха й всичко, което поискаше. Почти нищо не й липсваше освен истински обикновен живот, но това явно винаги щеше да остане на заден план, докато тя размишляваше над всичко това и колко прав бе той, забеляза че нещо в него се бе променило, тишината сякаш ги обгърна в прегръдката си, тя го наблюдаваше, а по лицето му се сменяха няколко вида гримаси, зачуди се какво ли се случваше в момента в мислите му.
-Добре ли си? - думите й сякаш разкъсаха тишината, която се бе настанила помежду им, но при отговора му Шарлот имаше чувството, че я бе излъгал. А неговите думи не закъсняха, трябваше ли наистина. Момичето се нацупи като малко дете, все едно й бяха взели куклата и не искаха да й я върнат, но трябваше да се примири все пак рано или късно трябваше да се върнат, дори и да не искаха. Пое ръката му и се изправи като лека въздишка се откъсна от устните й,
-Знам, прави си. Явно следващия път ще заспорят и аварийните изходи. Не бих учудила ако го направят. Хайде да се върнем към реалността- съгласи се с него, нямаше смисъл да отлага неизбежното, колкото и желание да имаше за това да не се връща изобщо. Слезнаха от скалите и тръгнаха по обратния път и сега какво? Щяха да продължат по графика създаден от родителите им? И да се появят сякаш нищо не бе станало на следващата си дестинация или нямаше да им го позволят? Вече и тя самата не бе сигурна какво щеше да последва, след като се бяха измъкнали, може би щяха да измислят правдоподобно оправдание или нещо друго.. Дали пък не бяха сбъркали измъквайки се от неизбежното, дали пък нямаше да е по- лесно, ако правеха това, което се иска от тях. Но тогава тръпката, която бе изпитала Шарлот щеше да изчезне, а някак си искаше да я запази. Имаше достатъчно време да я изпита отново, нали? Докато вървяха и Шарлот не се стърпя хвана го за ръката и го накара да спре за момент
-Илай, какво се случи на скалите? За какво мислеше, защото когато каза, че си добре никак не беше убедително. - е наистина не можа да сдържи любопитството си или пък просто искаше наистина да го опознае без преструвки, такъв - какъвто бе наистина, въпреки, че наистина не бе сигурна все още от къде идваше точно това желание. Вижте Шарлот винаги бе от любопитните и си пъхаше нослето където й харесаше, но не го правеше без причинно девойката винаги искаше да помогне на някого с каквото може, винаги си бе мислила, че на човек му олекваше когато говори за страховете си, а сякаш точно това бе забелязала в преминаващите гримаси по лицето на Илай.
- Няма ли да ти олекне, ако говориш за това? - добави, като все още държеше ръката му, сякаш момчето щеше да си тръгне и нямаше да й каже нищо, ако я пуснеше. А тя наистина искаше да чуе, да разбере какви мисли се въртяха в главата му, но разбира се винаги оставаше избора дали той ще пожелае да й сподели. Все пак от колко се познаваха? Едва от няколко часа. Именно тук се замисли, че точно това не й даваше право да се бърка в личния му живот и да иска да разбере толкова скоро тревогите, които го съпътстваха в живота. Но въпреки това тя продължаваше да седи и да чака отговора му, наблюдавайки лицето му, вгледала се отново в чертите му, а тишината отново си проправи път между двама им.
-Виж в същност, нямам право да те питам тези лични неща. - Шарлот отново разцепи тишината, като се отказа от истината защото може би той, наистина не мислеше да споделя тази истина с нея, все пак все още те бяха непознати един, за друг. Въпреки, че как щяха да се опознаят ако не говореха, не споделяха. А може би нямаше да се опознаят толкова добре, колкото й се бе приискало на нея, дали и той искаше?

by **Eli™** Вто Авг 16, 2016 12:20 am

Двамата тихомълком се запътиха в обратния маршрут, с открито нежелание отново да се сблъскат с реалността. С неизбежната досада да бъдеш богаташко дете. Но да, всеки живот си имаше своите недостатъци и винаги твоят собствен ти се струваше най-нещастен, докато не се поставиш на нечие друго място. Само тогава, когато се замислиш колко гладни хора без подслон и близки имаше на този свят, ти ставаше спокойно, защото определено не можеше да победиш мизерията на половината свят. Ето че все пак имало ситуации, в които е по-добре да си в позицията на губещ.
Шъмут на морсикте вълни остана някъде далеч зад тях, докато крачките им набираха преднина. Всъщност светлокоското не беше много сигурен къде точно отиват, навярно щеше най-напред да изпрати Шарлот до вкъщи, защото искаше да обясни на родители ѝ, че идеята за бягството бе негова и не бива да се карат на дъщеря си. После най-вероятно щеше да се прибере, за да поеме още от негативните погледи на Берта и някоя-друга поучителна реч от баща си. В интерес на истината съдия Стивънсън никога не му се караше, нито му беше посягал, а винаги водеше доста цивилизовани разговори с него, но в повечето случаи просто правеше дълга и отегчителна ретроспекция на всичко онова, което бе вече известно на Илай.
Усети как бе повдигната неприятна за него тема, а това му се случваше предостатъчно често напоследък. Надяваше се момичето да не го попита за краткия му пристъп по-рано, по време на който сигурно бе изглеждал като човек, претърпял трудова злополука. Същевременно не го оставяше предчувствието, че все пак любопитството ѝ щеше да надделее и ето на, попита го. Беше така лесно за околните да видян раните му и само да ги разширяват, да сипват сол в тях, че синеокото момче все повече се плашеше и правеше своята обвивка все по-твърда. Това лесно ранимо същество в него стореше замъка на сърцето си все по-нависоко, обграждайки го с дълбок като бездна ров. Не искаше да се чувства толкова слаб. Докато беше, как се очакваше да предпази някого другиго, след като не можеше да предпази дори самия себе си? Най-голямата ирония обаче се криеше в това, че повечето от хората просто се опитваха да му помогнат. Също както Шарлот. Той можеше да различи силуета ѝ, протегнал ръка на другия край на големия ров, разделящ останалите от вътрешния му хаос. Ала в опита си да облекчи болката му, тя само без да подозира, я засилваше. Сърцето му се свиваше дори повече, когато някой така директно дразнеше демоните в душата му. Не можеше да направи нищо. Това бе най-тъжното. Дори не се опитваше да обясни, защото нямаше начин да бъде разбран. Затова дистанцията с другите бе като задължение, поставено му от самия него. Допълнителни окови, които сам си слагаше и с които по план щеше да живее до края на дните си. Всеки би казал, че това отново бе вид бягство. Но за него беше дори по-лош грях. Беше казано, че човек сам ранява себе си така, както никой друг не би могъл. Това бе напълно вярно. Хората не се унищожаваха едни-други, те унищожаваха себе си. Битката на живота бе тази със собствените ти демони, а в мига, в който загубиш, ставаш тяхна жертва и те бавно, но сигурно, те разкъсвах и поглъщат плътта ти, превръщайки съществото ти в празна черупка. Но, отново, какво да направим, след като самоунижението бе залегнало в природата на хората?
- Аз... не искам да говоря за това. – отвърна след известна доза тишина, отмествайки топлата малка длан на Шорлот. както споменахме, Илай не можеше да обясни причината дори на самия себе си, но когато споделяше с някого болката си, тя сякаш добиваше двойни размери и му тежеше още повече. Навярно по-скоро се чувстваше кофти, задето е дал на някой друг да носи неговата болка. Той също вярваше, че това е прекалено егоистично и че всеки трябваше да се справя сам със своето бреме. Може би беше тъжна логика, но навярно нямаше да се промени. Беше твърде голяма част от него.
- Съжалявам.. Не е нищо лично, наистина.. Компанията ти ми е приятна, просто не ми се говори за неприятни неща... точно сега. – добави с извинителна нотка, въпреки че последното не бе съвсем вярно. Всъщност на Илай никога не му се говореше за онова, което го пречупва и той никога не говореше за него. Беше човек на навиците, а навиците умираха трудно. При него пък, въобще не умираха.
- Първо ще те изпратя до вас, искам да им обясня причината за внезапното ти изчезване. Все пак няма да оставя на теб целия кредит. – направи опит за усмивка, след което я подкани да забърза крачка.

by Sponsored content

При скалите

При скалите

Re: При скалите

Re: При скалите

Re: При скалите

Re: При скалите

Re: При скалите

Re: При скалите

Re: При скалите