Дом, сладък, дом..

Беше един от ония дни..дните в които меланхолията бе обгърнала с цялата си прегръдка съзнанието на Светлана и само мрачни, студени и празни мисли се лутаха в главата й. Все едно падаха листата на дърветата, все едно беше есен и сякаш тя можеше да усети студения полъх на ледения северняк..смяна на сезоните, така го наречете. Момичето седеше на перваза на прозореца си, а вратите на прозореца бяха широко отворени. Крехкото й тяло бе покрито с парче плат, стигащо до коленете й. Мекият и топъл вятър на вечерта галеше косите й, каращи ги да придобиват една естествена и непринудена форма, която правеше външният й вид напълно съвършен. Ирисите й се бяха впили далечината,в светлините на града. Това беше един от ония моменти, в които животът й минаваше като на филм, спомнеше ли си нещо усещаше всички чувства наново. Лицето й бе безизразно, единствено дългите мигли, които пърхаха като пеперуди нарушаваха иначе застиналото й лице. Светлана обичаше тези вечери, вечерите, в които можеше да си позволи да не бъде тази ледена кралица, която всички познаваха напоследък, кривше се от всички. Можеше да седи така с часове, но след известно време, когато направеше равносметката решаваше, че е време да се забавлява, както направи и сега. Трябваше да излезне, да се разкара нанякъде... Може би някой от поредните клубове или просто да се разходи в парка. Където й да е само да не продължава да седи така. Въпреки, че именно седенето на прозореца я успокояваше толкова много. Но точно в този момент се осъзна, ами ако той отново я намереше? Не, не можеше да си го позволи, не можеше да го допусне отново около себе си, трябваше да седи мирна, кротка, точно както се искаше от нея. Но защо, отново бягаше? Бе отишла при него, нали? Да.. бе си направила труда да го направи, но отново получи онази доза, от животното, в което се бе превърнал, не искаше да го вижда такъв, мразеше това в него, не го приемаше. Това бе и причината, Светлана да не може да го обикне, отново, след като се бе превърнал в това. И как постъпи? Избяга, намери, кой да я скрие от него, Сатанико й бе подала ръка, искайки да я спаси от този живот, от тези среди. А Светлана? Тя какво направи отиде и само се предаде пред него, искаше простичко да види, дали се бе променил, но това което видя, тази гледка изобщо не й хареса, беше  пиян отново, само съжаляващ се, сеещ разруха между тях отново, за това и отново се скри. Но друго какво можеше да направи? Да остане? Ами ако го бе направила, дали щеше да промени нещо, това? Щеше ли да помогне по някакъв начин? Вижте, тя, някъде дълбоко в себе си го обичаше, но външно.. външно не искаше да позволява на тези чувства да излизат на показ, ако омразата, която показваше го държеше далеч от нея, това й бе достатъчно, сега ще се питате, защо? Много просто, беше я страх, само това сковаваше тялото й, около него, дори и да се правеше на смела, тя не бе, бе толкова лесно да я стресне онзи ден, само с едно действие...това бе достатъчно. Но нещата продължаваше достатъчно дълго по този начин, играта на котка и мишка бе продългаваше достатъчно дълго, а тя не издържаше вече, чувстваше се като свободна птичка, затворена в кафез, жадувайки свободата, на която имаше право, но я бе страх да получи. Трябваше да спре да бяга, трябваше да излезне и да покаже, че няма да се крие повече и това бе окончателното й решение. Точно така, тази нощ щеше да се забавлява, може би в някой от клубовете? Или просто да се разходи по плажа. Обърна се откъсвайки се от всички мисли, които я спохождаха относно, Алексей. Завъртя се на пръсти и се запъти към банята вземайки бялата хавлия, каквото ще да става тя щеше да излезне, днес. Влезна в банята, пускайки топлата вода и се пъхна под душа, нямаше да мисли, водата щеше да й помогне да се успокой, да намери спасението от собствените си мисли, които я тормозиха толкова дълго време. Спираше да се предава, сега идваше момента да се бори сама със себе  си, за свободата си. Не след дълго приключи, въпреки, че й се искаше да остави водата да се спуска по тялото й още дълго време, толкова много я успокояваше. Но излезна, обвивайки хавлията около тялото си и се погледна в огледалото, в какво се бе превърнала, къде бе отишло онова момиче? Да, Алексей я бе убил, онази нощ, за това и сега се бе превърнала в една страхливка, предпочитаща да е затворена отколкото свободна. Свет тръсна главата си
-Не, не и днес, днес вече няма да бягам. - каза сама на себе си, на отражението в огледалото, дори не изсуши коста си, направо излезна и се насочи към дрешника, извади чифт дънки и тениска, нищо специално, тя не бе специална, за да се облича, като всяко момиче в този град. Тя бе просто себе си. Облече се и когато бе готова, се погледна за последно в огледалото.
-Ти можеш да го направиш. - окуражавайки сама себе си, тя тръгна към коридора и се спря обувайки чифт беле маратонки, чудесно сега можеше да осъществи разходката си. Тръгна към вратата, но нещо лошо се загнезди в гърдите й, ей така от нищото, се появи нещо, което я жегна. Имаше чувството, че нещо не бе наред, нещо щеше да се случи и това никак не й се нравеше, вече прекаляваше. Въображението й започваше да си играе лоши шеги с нея, сякаш искаше да я спре да отвори именно тази врата, но тя не го послуша. Не послуша и да кажел шестото й чувство и точно това бе най - голямата й грешка. Излизайки тялото й се сблъска с нечие, не бе Сантанико, не днес бе казала, че няма да дойде, а бе прекалено масивно за нея. Светлана се залюля от сблъсъка и тупна обратно на змеята подпирайки се на ръце вдигна глава, а това което видя, я смрази. Страха се прокрадна по тялото й, тръпките се разходиха по плътта й, не можеше да е истина
не й той, как я бе намерил.. не трябваше да става така.. искаше да извика, но не знаеше, защо. Самото му присъствие, вече я плашеше.
-Какво? Как ме откри? Какво искаш? Нали приключи с мен? - въпроси, въпроси и пак въпроси, ненужни и нежелани въпроси, на които едва ли Алексей щеше да й отговори, а Светлана само можеше да се надява да не извика на показ отново онова чудовище в което се бе превърнал, да не извади на показ онзи, когото мразеше.. Затвори за миг очи, а от устните й се откъсна едно тихо стенание, изправи се отбутвайки се с ръце от пода и застана в лице с него, вглеждайки се в очите му, а страха не я напускаше, показваше се в чертите на лицето й.
-За какво си дошъл, Алексей? Тук няма нищо, за теб.