Don't worry my dear Alexis, everyone is a lil' crazy, but only the best people admit it.

Стоях пред кабинета на психолога и внимателно разгръщах страниците на новия вестник. Обичах вестниците, всичко важно за деня беше в тях, а обикновените не си правеха труда да го четат, предпочитаха таблоидите и компютрите. А само ако знаеха колко лесно можеше да бъде хакнат един компютър. Веднъж опитах. Оказа се, че системата за сигурност на затвора, където държаха съпруга ми куцаше. Или по-точно щеше да куца ако имаше такава. Наистина ... толкова скучно, но как ми липсваха тези дни. Да бягаме от закона. Имаше някаква странна тръпка в цялата тази работа.
Отворих следващата страница и нещо привлече вниманието ми. Някаква щуротия за това как момче минало пълнолетие решило да се самоубие, но полицията го спряла на време. Боже, самоубийците ще се обидят от това. Прехвърлих на следващата статия, но беше скучна. Започнах да го преглеждам така, и за да не отделям специално внимание на всяка една ще ви кажа какви бяха в последователен ред. Скука, скука, досадно, абсурдно, кретен го е писал. Не, не, не става за четене. Скука. Идиотщина.
Затворих вестника в момента, в който чух как вратата на кабинета се отваря. Оставих книжното четиво на масичката до фотьойла, в който се бях настанила. Изправих се. Първо излезе Алексис, а след нея и психолога. Той ми се усмихна и започна да дудне с ужасно досадния си глас. Някакъв такъв, монотонен, просто ужасен.
-Госпожо Талой, според професионалното ми мнение госпоцижа Талой трябва да дойде на посещение още няколко пъти.
Въздъхнах и погледнах Алексис, която очевидно не беше очарована от тази среща с „добрия“ чичко. Върнах погледа си върху психолога и му стиснах ръката.
-Разбира се. Ще се погрижа. Детето не трябва да се отклонява от кривия път на нормалните. – заявих без грам притеснение, а и доста ясно наблякайки на думата „нормални“. Специално Аресен ме накара да повярвам, че всички други са такива – нормални.
-Госпожо Талой не мисля, че разбирате проблема. Момичето има нужда от сериозна помощ.
-Брилянтно заключение. – казах с ясна досада. – Брилянтно заключение на един идиот, но не го мислете. На практика всеки е такъв. Хайде Алексис. – Показах и вратата и тръгнахме натам. Излязохме от сградата и си поех въздух. Започнахме да ходим по улицата и когато най-накрая се отърсих от това неприятно запознанство с този противен човек се обърнах към Алексис.
-Ако друг път ще идваш ще ти дам отрова да му сложиш в чая. Такива хора не трябва да щукат по земята. Намалят IQ-то на целия континент само с присъствието си. Та как беше? Интересно, макар силно да се съмнявам.

- Госпожице, макар и да отказвате, трябва да приемете лечението. По-добре да бъдете излекувана още в самото нач... - дори не успя да се изкаже. Момичето беше твърде изнервено, за да го слуша. Сънищата не значеха нищо. Може и да беше луда, но лечението единствено щеше да й навреди.
- За стотен път Ви казвам, че не желая да Ви посещавам! Така съм си добре! А и с какво ще ми помогнете? С това да ме подлудите още повече? Не, благодаря! Нямам намеренията да Ви изслушвам! Единственото, което искате е да се доберете до колкото можете повече пари, твърдейки, че пациентите Ви имат нужда от лечение. Забравете за нашите. Ще се „излекувам” сама! – дявол да го вземеше този. От няколко дни не спираше да й досажда. На нея и на семейството й. Бяха уговории среща за днес, но вече започваше да съжалява. Единственото, което умееше този човек и то много добре беше да гневи хората. Алексис дори се чудеше как някой все още не го е ударил, пребил или дори убил.
Момичето взе чантата си и напусна кабинета. По петите й като „послушно” кученце заприпка и психологът. Радваше се, че Морена е заедно с нея, за да й помогне да се отърве по-лесно от този луд. Макар и първоначално да я смяташе за странна особа с времето мнението й се промени за по-добро.
- Помогни ми. – прошепна толкова тихо, че едва ли Морена бе успяла да я чуе.  Но все пак успя да затвори устата на този наглец. Беше й благодарна. Но все пак  бе сигурна в едно нещо – лудостта явно течеше във вените на семейство Толстой. Любимият й брат, Морена, която беше него жена, тя и ... е не бе сигурна за Джулия.
Когато напуснаха сградата сякаш камъни паднаха от раменете й. Главата спря да я боли. Подсмихна се, обмисляйки предложението на снаха си. Може би отровата щеше да я спаси от побъркания Уилиям Арчър, познат още като психологът.
- Не ми се вярва, че ще звъни повече. А ако го направи ще обмисля предложението ти. Даже мисля, че ще спасим света от този. Някои от психолозите са отвратителни. Особено ако научат за социалното ти положение може да те вкарат в лудница с години, за да приберат колкото могат повече пари. - въздъхна, макар и да знаеше, че това никога няма да се оправи. Но за сега имаше по-важни проблеми. Имаше изпити, които трябва да вземе. Искаше да стане криминалист, макар това да спореше със същността й.
- Какво ще кажеш да отидем да пием някъде кафе, а след това да ми помогнеш малко с ученето за изпитите? - надяваше се на положителен отговор. Отдавна не бяха излизали по женски. Вярно че ученето не беше кой знае колко приятно. Дори на Алексис не й костваше много време, за да запомни нещо, но просто се нуждаеше от компания. Морена беше идеалният човек за тази работа.

-Както пожелаеш, днес съм на твое разположение. – казах и тихо с миловидна усмивка на лицето. Бях обещала на Аресен да се държа прилично. Не искахме да влизам в затвора за някоя щуротия ден преди заминаването ни, нали? Въпреки че щеше да е малко развлечение, за жалост хората не бяха направили „Монополи“ за убийци, колко жалко. Колко жалко, наистина.
-Знаеш ли Алексис. – замислих се за хубавото старо време и първото ми отвръщане на Аресен. Хубави времена бяха, по-прости, по-лесни. А и това му го бях казала само на него, но май трябваше да осъзнае, че срещата и с това нещо, което наричат психолог е полезна. Поне да знае, че не всички са толкова възвишени като Мистър Джей и моя милост. - Бях на десет когато родителите ми ме пратиха на психолог заради проява на крайна агресия. И как иначе. Да гледаш как всеки ден се убиват хора пред очите ти избива на някъде. В онзи ден платиха на психиатричното заведение, където работеше да ме държат известно време, за да могат да ми помогнат. Сгрешиха обаче, защото в онзи ден се влюбих в брат ти, макар и първоначално да не го разбирах.
Спряхме пред едно кафене и и предложих да влезем вътре. Щом се настанихме на маса близо со прозорците се огледах. Имах малко тревожно усещане когато бях далеч от съпруга ми, но сигурно скоро ще изчезне. Погледнах Алексис и се усмихнах. Изчаках да дойде сервитьорката и и поръчах билков чай за мен и посочих на Алексис да си вземе каквото поиска.
-Разказвам ти това, за да знаеш, че те разбирам как се чувстваш. А колкото да ученето ... криминологията не е лесно нещо, но ще видиш, че е крайно интересно. Колкото и да не ти се вярва, но ще се наложи да се научиш да разграничаваш различни видове прах. – специално заради Алексис реших да изчета няколко книги относно това, че да разбера метода на действие когато си криминолог и ми се стори интересно леко четиво. А и нямаше как да знам всичко. Това щеше да е загуба на място в мозъка. Напълно безсмислено. – Така, математика, физика, биология, химия? Социалните науки уви ги владее брат ти.

Алексис се отнесе от историята на Морена. За момент си помисли, че е там и вижда случващото се. За момент успя да се отнесе от нейната реалност, която далеч не беше розова. Зачуди се какво ли е да се влюбиш в човека, който ще те подлуди още повече вместо да те излекува.
- Морена, вие с брат ми сте едно прекрасно изключение. Не го казвам само защото си му жена, но се радвам, че си част от семейството. - беше искрена. Едва ли има неща по-подходяща за нейния брат.
- С всеки ден става все по-зле и по-зле. - блондинката въздъхна и се замисли за момент. Ако имаше начин да избяга от спомените си щеше да го направи. Проклетите сънища бяха съпроводени от случката с катастрофата. Може би ако не се бе качила сега нямаше да има тези проблеми. Нямаше да е обвинена в опита за убийство над съученик, защото я е издразнил. Кога се бе превърнала в развалина, която отказваше да приеме, че е.
- Фрапучино за мен. - усмихна се любезно на сервитьорката, която чакаше поръчката й. Горките. Колко ли хора обслужваха на ден? И за какво? Все се намираше някой извратеняк, който се опитваше да ги омърси.
- За математиката и на двете ни ще са нужни здрави нерви. Знаеш, че с нея имаме проблеми откакто се помня. - до някъде беше така. Не разбираше защо някои неща се изучаваха като едва ли биха били полезни на който и да е, освен на преподавател по математика, който да тормози учениците си с някакви глупости, които едва ли биха им помогнали по някакъв начин в живота. Или може би имаше, но тя просто отказваше да го види.
Погледна през прозореца. Времето започваше да се разваля. Скоро щеше да завали. Мрачните облаци се появиха точно като сцена от някой филм. Един от героите е с мрачно настроение и времето веднага откликва. Но животът не беше филм или книга. Нищо не бе тъй лесно.