I'm ready to fall, so tired of it all;Down deep in a hole, can't do it alone;I'm ready to climb this mountain inside;Impossible heights

„Нещо ще се обърка. Какво, по дяволите, правя тук!? Не трябва да съм тук!“
Мислите му бяха на път да експлодират, главата му бе като нагорещен вулкан, готов да бълва лава. Напрежението караше едри капки пот да избият на челото му, които той периодично избърсваше с ръката си. Прехапваше устна почти до кръв, усещайки вината си за нещастие, което не се бе случило, а може би и нямаше да се случи. Очите му шареха наоколо, оглеждайки се за очакваната опасност. Знаеше го. Предчувствуваше го. Помирисваше го във въздуха. Бе надвиснала опасност! Не, самият той бе тази опасност! Или тя просто бе навсякъде, където беше и той.
Два часа по-рано:
Учителят по физическо възпитание стоеше точно в средата, на около метър пред редицата от ученици, които скоро се разпръснаха, без дори да дочакат звука на свирката му.
- Ей, ей, къде тръгнахте?! Още не съм проверил дали всички да тук! Ей, вие, веднага се върнете тук! – надигна кресливия си глас, който не беше музика за ушите на никого, сетне издърпа назад двама, хващайки ги за щръкналите уши. – Паднахте ли ми!? Едвам бягахте по терена на последния мач, да не мислите, че ще ми избягате, а?! Ама че наивно! – извика в лицата на двамата младежи, пръскайки слюнка по бузите им. Те от своя страна го погледната с отвратени гримаси, но не посмяха да отвърнат нищо. Бе всеизвестно, че никой не харесваше учителите и треньорите си, но особен избор, освен да им се прави на подчинен, за да не загуби удобната си позиция в училище. Това, естествено, издържаше докато не завършиш. След това си свободен да си излееш душата, развявайки дипломата си в ръка и псувайки наред всичко и всички, които си търпял през всичките тези години, прекарани като в затвор. Говореше се за демокрация и съвременен свят, но къде отиваше свободното слово без неприятни последици за използващите го?
- Нейтън, Стивън, Пол... Тук! Марш вътре! –след около минута учителят изреждаше имената от списъка, който през останалото време държеше завит на руло в ръката си. Обичаше да използва подобни импровизирани инструменти, за да тупва по главите шумните немирници.
Учениците с нетърпение се шмугваха в ученическия автобус, завладени от хубавото чувство, че скоро ще са някъде много далеч от училищната сграда. Разбира се, дори отново да имаше по някой досаден учител за надзор, всеки би предпочел да отиде на къмпинг, отколкото да прекара поредния скучен ден на дървения чин, на който вече не е останало място за драскане. Това обаче изключваше един единствен човек.
- Илай! – развика се няколко пъти, оглеждайки разпиляната тълпа тинейджъри наоколо. – Илай Стивънсън! Покажи се веднага! – изкрещя с пълно гърло учителят, но после осъзна, че не му е останал повече глас и ще има нужда от помощ. – Къде е това хлапе!? – измърмори под нос, докато набираше номера на учителката, която също трябваше да е някъде наоколо. Той бе тайният ѝ обожател и все ѝ оставяше валентинки, което бе единствената му тръпка, при положение, че бе един нещастно женен мъж под чехъл вкъщи. – Г-це Кларк? Да, тъкмо щях да ви питам за него... Идвате насам? Чудесно... – дори не завърши, и я видя насреща. На около няколко метра стоеше прелестната Изабела Кларк, а пред нея и въпросния Илай, който бе единственото хлапе, проблемно не със агресивния си нрав, а с липсата на всякакъв вид поведение и желание за общуване с останалите. В интерес на истината дори учителите, на които не им пукаше за никого, го съжаляваха и опитваха да му помогнат, но това само влошаваше нещата. Докато баща му най-после не бе поел нещата в свои ръце като го записа за училищния къмпинг без неговото знание. Мъжът на средна възраст помаха радостно на младата си колежка, едва въздържайки се да я огледа добре от глава до пети. Та тя бе единствената му приятна гледка, от която не го болеше глава, а само му течеше кръв от носа, когато поглеждаше на неподходящи места.
Илай като че бе единственият, който забелязваше едностранните розови мечти на всички учители и ученици, а това все повече го ужасяваше и докарваше до гадене. Но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен изгарящата болка на раменете си, които г-ца Кралк стискаше, за да запази контрол над ученика си. Тя очевидно имаше силно развито шесто чувство, защото знаеше, че ако го пусне, ще избяга на секундата като подплашено пале. Нямаше откъде да знае причината , но и така бе достатъчно плашеща. Видимо всичко беше наред, но мислите на синеокото момче кръжаха около въпроса „Откъде, по дяволите, има толкова сила!?“.  Може би си спортуваше стабилно? Въобще не вярваше, че в слабите ѝ стройни ръчички се крият силите на един сумист. Или може би самият той бе изгубил форма и се държеше като някое разглезено момиченце, което не ще на детска градинка? Навярно това беше най-близо до верния отговор.Но пък нямаше шанс ставащото да не го ужасява, или по-скоро мисълта, че историята от преди две години ще се повтори. Защо? Защото той ще бъде там. О, да. Стивънсън вярваше в лошия си късмет, което гарантираше такъв за всички около него. Гарантираше някой-друг инцидент, някое нещастие. Всички казваха, че само ако се сблъскаш със страховете си, ще можеш да ги пребориш, ала Илай предпочиташе да е сам и изолиран от хората до края на дните си, отколкото присъствието му да коства живота да още хора. Този път не беше като да държеше специално на някого.... но нямаше да е по-малко болезнено, и вината нямаше да изчезне. Всичко оставаше като грозен белег в него, разяждащ го бавно отвътре-навън. Не можеше да промени миналото, но то успешно го преследваше и му напомняше, че поне може да промени бъдещето. Може да предотврати повторението на историята. А сега бе напът да наруши обещанието, че ще го стори... Защо трябваше да е толкова трудно?
- Госпожо! – викна изведнъж, сякаш се беше сетил как може да се измъкне от проклетата екскурзия. Уви, не успя да уцели нито началото, нито учителя.
- Госпожица! – поправи го рязко тя и го погледна с бегла усмивка. – Номера със забравени вещи няма да мине. Качвай се! – добави, като че бе прочела мислите му, което го остави със зяпнала уста секунди, преди да го набута в големия автобус. Май трябваше да спре да подценява блондинките. Сериозно, откъде знаеше какво ще каже?! Очевидно твърде често някой си забравяше по нещо вкъщи...
- Вижте... Аз.. Не мога, всъщност не искам да ходя никъде.. Всъщност и двете! Не съм попълвал нищо за този къмпинг... Истината е, че имам проблеми... – в отчаяния си безполезен опит, дори не успя да завърже смислено оправдание.
- Разбира се, че имаш проблеми. Да не съм сляпа. Всички имаме проблеми. Сядай си на задните части, защото потегляме! – прекъсна го госпожица Кларк и вратата на автобуса се затвори. Всички бяха на лице и тя даде знак на шофьора да тръгват.
- Чакайте, не ме разбирате... – заинати се той, докато някой не покри устните му с меката си бяла длан. Веднага разпозна аромата на диви цветя, който лъхаше от Алис Хъбърд. Не се случваше! Какво правеше тя тук!? Извърна очи и видя обичайната ѝ палава усмивка, както и огнената коса, спускаща се на вълни около раменете ѝ. Беше седнала точно зад него, но не пропусна възможността да промени този факт. Без да попита, както бе в стила на преследвачите, тя безцеремонно го избута малко встрани и се пльосна на седалката до него, впила очи в уплашеното му лице. Сигурно вярваше, че причината да е така ужасен, беше именно тя. Не беше изцяло лъжа, но не беше и изцяло истина.
- Алис... Трябва да ми помогнеш да сляза от този автобус! – изрече със сериозен тон, като за малко се успя да повярва на думите си. Току-що бе помолил преследвачката си за помощ. Помощ, която тя навярно нямаше да му окаже. Поне не без да задава въпроси, на които Илай не бе готов да отговори.