Благотворителният търг

Писъци.

Ако някой можеше да чете мисли и бе насочил вниманието си към Нийша, това щеше да чуе. Оглушителните, пронизващи викове на едно много изнервено девойче. Всичко се беше оплело на възел в корема ѝ до степен, в която Нина бе просто ходещо кълбо от нерви. Напрежението заплашваше да я довърши, или може би само да изпразни и без друго почти празният ѝ стомах – все още не можеше да прецени дали това или първия вариант с припадането беше по-ужасяващ.

„Стегни се!“ – застави си за може би седемдесети път тази вечер. Беше се издокарала със стоманено синя коктейлна рокля, привързана с тъмен колан около талията и с бели мотиви тук-таме по материята, които създаваха ефекта на мозайка. Косата ѝ бе прибрана в стилен кок, а токовете ѝ я извисяваха с няколко сантиметъра – няколко нужни сантиметъра, ако трябва да сме честни, понеже Ния се чувстваше... е, напрегнато. Неспокойно. Развълнувано. И под много, много стрес. Но като се изключи всичко това, изглеждаше стилно, елегантно, почти самоуверено. Думата „прелестно“ висеше нерешително някъде на връхчето на езика ѝ, но беше твърде помпозна, за да я използва в изречение относно външния си вид.

Каквито и прилагателни, епитети и други части на речта да използваше, едно бе повече от ясно – визията ѝ не заслужаваше припадъци. Или хипотетично гадене.

В синхрон с тези мисли, покрай Шипли се промъкна келнер с поднос на ръка и тя побърза да отмъкне една от чашите с шампанско, преди младежът да е изчезнал от погледа ѝ или да е тръгнал да пита за лични карти. Една чаша шампанско, какво толкова? Трябваше ѝ нещо, с което да успокои изопнатите си до краен предел нерви и към този момент веселата напитка с мехурчета бе едничкото ѝ спасение.

Брюнетката бавно си проправи път през тълпата и – поемайки си дъх – наостри уши.

Имаше толкова много хора около нейната картина... Добре де, бяха общо седем, но на Нина това ѝ се струваше много. Явно на колената ѝ също, защото леко започнаха да потреперват и девойчето прокле дължината на роклята си наум, молейки се никой от присъстващите да не си пада по ходила, да гледа точно нейните и да забележи колко притеснена е в момента.

„Сте-гни-се!“

Беше си поставила за задача да шпионира, да подслушва какво смятаха гостите на бенефиса за творението ѝ – не биваше да се мотае с размишления за фетиши и треперещи колена. Трябваше да се слее с тълпата, което беше почти невъзможно, когато един вид си шареното мънисто насред хора, облечени в различни нюанси на черното. Въпреки това присъствието ѝ остана по чудо незабелязано от седмината, които бяха прекалено заети да съзерцават картината на стената.

Пръстите ѝ се обвиха около чашата с шампанско и за момент Ния трябваше да си припомни как се диша.

Защо мълчаха? Защо не казваха нищо? Предишният ѝ опит с изложби – колкото и скромен и съвсем маловажен да бе той – ѝ подсказваше, че тишината невинаги е нещо хубаво. Даже в повечето случаи беше равнозначно на свирепа критика. Само дето тези наблюдатели не знаеха, че Нийша е най-суровият си критик – бе прекарала седмици в изработката на един нищо и никакъв си лунен пейзаж... Добре де, не беше съвсем така – беше леко нестандартен лунен пейзаж и крайният резултат всъщност бе доста сполучлив: за вдъхновение служеше Ван Гог, а там нямаше как да сгрешиш, поне според Нина. В последно време беше развила много голяма любов към техниката на известния художник и се опитваше да я пресъздаде, като едновременно с това вкара късче от душата си в изработеното. Защото знаеше, че то ще краси стената на непознат, който беше дал пари за добра кауза. Най-малкото, което можеше да направи, е да се постарае.

И най-малкото, което можеше да получи, е поне някакъв намек за одобрение. Оценка на добре свършената работа. Но седмината бяха все така притихнали, лицата им – все така неразгадаеми.

Може и да беше някаква Свръх Сила, някаква Кармична Енергия. Може и да бяха просто нерви и гняв, но нещо накара Шипли да се обърне.

И сърцето потъна в петите ѝ.

Това беше той.

Тук? Сега? Простете, какво?

Писъците в съзнанието ѝ се върнаха, още по-оглушителни от преди. Една част от нея искаше да избяга. Друга искаше да остане (тук, сега, да – закована на място), защото – хайде де, нека сме честни – ставаше дума за него. Обектът на всички онези въздишки и хлапашко поведение. Виновникът тя да е най-голямото клише в целия кампус – въздишащото по преподавател девойче. Клишеклишеклише.

Мозъкът ѝ сякаш беше блокирал и действаше на автопилот – десният крак застана пред левия, после левия, след това още една крачка... достатъчно, за да е сигурна, че ще е в полезрението и в обсега на слуха му.

– Господин Де Ву...?

Погледът му срещна нейния.

„Мамка му...“ – колената ѝ отново започнаха да потрепват.

– Ния. – поправи го набързо. Ако трябваше да е честна, едновременно мразеше и обожаваше името си. Беше чудато и именно затова ѝ харесваше. Но също така беше невъзможно словосъчетание, в което езикът ти можеше да се оплете поне шест пъти. Най-малко. Трибуквеното обръщение бе далеч по-лесно и приятно за слуха. Не че на Нийша не ѝ харесваше как звучи пълното ѝ име произнесено от господина, но някак си не искаше да се замисля за това точно сега.

„Добре, дишай. Това е съвсем в реда на нещата – вероятно тук има и други хора от академичния състав на колежа. Нормално е да подкрепят своите студенти в моментите им на слава. А за преподавателя по спорт това е нещо почти задължително – та нали той надъхва отборите и изнася мотивационни речи и... каквото още там присъства в длъжностната му характеристика. ДИШАЙ.“

Само дето вътрешният монолог не помагаше на Нина, ама изобщо. Чувстваше се неловко. И приятно, едновременно с това, но най-вече неловко. Ръкостискането, което последва след поздрава на Жулиен също не улесняваше нещата и от гърлото ѝ се откъсна нервен смях.

– О, не, не всичко е мое. – отговори тя на запитването му. – Има и други, вече оформили се артисти, които мога само да мечтая един ден да достигна. Аз... – трябваше да си поеме дълбоко дъх преди да изрече следващите думи, сякаш набираше смелост и призоваваше егоцентрика, дремещ нейде в нея. – Аз съм единственият колежанин с творба в изложбата.

Думите напираха в гърлото ѝ, но им застави да се върнат обратно – имаше нещо като лошия навик да си развързва езика около Де Ву и да говори, докато дъхът ѝ секне. Пък и точно сега не притежаваше необходимото количество самоувереност да хвали сама себе си – да му обясни, че организаторите били следвали в колежа, че бяха предоставили възможност на студентите по изящни изкуства да изработят нещо специално за случая като най-добрата творба щеше да е включена в изложбата и съответно да бъде продадена на благотворителния търг. Е, Нина беше спечелила този импровизиран конкурс и сега имаше честта да се пържи в огньовете на съмнението.

И любовните трепети. Нека не забравяме и пърженето в огньовете на любовните трепети.

Затова вместо да се себеизтъква най-безочливо, възхвалявайки постиженията си, отвори уста да обясни къде точно се намира нейното творение. Тъкмо щеше да посочи с палец зад гърба си, към нейната картина, когато нещо я спря. Имаше разлика в това артистът анонимно да обикаля сред гостите и да се ослушва за техните коментари. Бе съвършено различно той да е изправен пред теб и да изучава лицето ти, докато наблюдаваш творението му. Едва ли не човек беше задължен да го хареса, от учтивост, дори и в действителност да не е така. Пък и... имаше нещо примамливо в представата Де Ву да не знае коя точно е нейната картина и ако наистина искаше да я закупи, то да е защото реално я е харесал, а не защото е бил принуден да го стори. Да, тази представа бе далеч по-приятна и донесе една чаровна, леко свенлива усмивка на лицето на Шипли.

Може би ѝ се стори, но като че ли и напрежението в корема ѝ се поотпусна малко. Но пък и вероятно за няколко кратки секунди беше изключа за света около нея – страничен ефект на явлението daydreaming.

Трябваше все пак да запълни тишината някак си и в следващият миг се чу да пита:

– И други преподаватели ли са дошли с Вас, или... – „съпругата Ви?“, услужливо довърши съзнанието ѝ – никой не Ви придружава?

Общи приказки. Леле колко я мразеше тая гадина.