wine resturant

Огромното плюшено туловище на Луцифер се размърда върху корема му, тъпчейки мястото и нагаждайки се в по-удобна позиция. Това, че почти не му изкара въздуха като за "добро утро", беше съвсем отделен въпрос. Момчето се сепна и опита да си поеме дълбоко въздух, като първият опит се оказа неуспешен. Не знаеше кое бе по-желан вариант: да се събуди с ритане и крясъци от повтарящия се кошмар, или да му бъде изкаран въздуха от бяла топка косми. И двата варианта не му се нравеха, защото предпочиташе да се наспи като хората и сам да прекрати съня си, по нормалната процедура, по която нормалните хора ставаха от сън. Уви, при него това не се бе случвало от вече две години и половина. Времето минаваше ли минаваше, а кошмарите отказваха да го оставят на мира. Сега Луцифер бе единственото му алтернативно спасение. Може би все пак избираше този вариант.
- Добре, де. Събуди ме, а сега не ме оставяш да стана? Няма да се разберем така! - измърмори, прозявайки се, опитвайки да отдели дебелия котарак от себе си, но той се вкопчи раздразнено с нокти в тениската му. Момчето усети как, ако продължава да ядосва дявола, той скоро ще добави нова драскотина към колекцията му. Илай се усмихна мрачно, както всяка сутрин, припомняйки си днешният график, което го подсети да провери колко е часът.
- Проклятие, вече е девет и десет! А срещата беше... в девет и половина! - няколко псувни на негодувание се откъснаха измежду устните му, докато вървеше към банята, прегърнал Луцифер, който отказваше да се отдели от него. Изтича надолу по стълбите, като за малко не направи двойно салто по пътя. Най-лошото тепърва предстоеше и това чувство го прегърна щом се сблъска с мащехата си, Берта. Тя стоеше в цялата си прелест пред него, сякаш го бе причаквала цяла сутрин да слезе. Момчето замръзна на място, преглъщайки мъчно буцата, заседнала в гърлото му. Трябваше да се подготви за всяка заобиколна обида и намек, който щеше да понесе от нея. Честно казано му се искаше да я мрази, но така и не успяваше. Вместо това мразеше себе си и всичко вървеше по нейните планове.
- Добро утро, момчето ми! - фалшивият изключително любезен тон и милата усмивка го накараха да се ужаси повече, отколкото от нормалното ѝ поведение. Беше ясно, че играеше някаква нова игра и както винаги, Иля не бе въведен в правилата. Мразеше, когато Берта променя така внезапно държанието си, защото един бог знаеше, какво бе намислила. Съдейки по истинският ѝ характер - нищо добро.
Кимна плахо в отговор насреща ѝ, опитвайки да я заобиколи, но беше спрян от ръцете ѝ, които насилнически отделиха котарака от блузата му. Животинката се размяука и изсъска срещу мащехата му. Мда, домашните любимци виждаха ясно аурата на хората и най-ефикасният начин да провериш дали някой има добри намерения към теб, беше да го оставиш за няколко секунди насаме със своя домашен любимец.
- Сладурче, колко пъти да ти казвам, че мястото на това чудовищенце е на двора...или на шосето. - добави тя с лукава усмивка сякаш кроеше нечие убийство, като си пролича и по думите ѝ. Илай стисна ръка в юмрук, защото никак не му харесваше да се започва с това рано сутрин. - Забрави ли, че дъщерите ми имат алергия към такива космати извращения на природата? - попита тя, стискайки горкото създание навярно до болка. Илай го взе обратно в ръцете си, игнорирайки недоволния поглед на мащехата си, след което ѝ се усмихна мрачно.
- Името му е Луцифер. А дъщерите ти, доколкото знам, сега учат в Европа. Така че какъв ти е проблемът? - отвърна ѝ, пускайки внимателно котарака, който знаеше как да се измъкне от къщата по най-бързия начин, преди Берта да го е изхвърлила през прозореца, както се беше случвало преди. Това, че хлапето нямаше избор, освен да живее с биологичния си баща и мащехата си, и да търпи всичко, не означаваше, че не отвръщаше и не се защитаваше, когато сметне за нужно. Понякога нямаше нито енергията, нито желанието да отвръща нещо, но сега бе едва сутрин, а Берта вече планираше да му съсипе целия ден. Всъщност вече всичко беше планирано, нали? Още от миналата седмица му казваха за уредената среща в събота, като навлизайки в подробности, убиваха цялото му желание за съществуване. Момчето беше на сто процента убедено, че ако някъде в Калифорния имаше негов близнак от бедняшката прослойка, то определено би се разменил с него. Но пък тогава щеше са му тежи на съвестта, че е изпратил въпросното бедно момче в Ада на земята. Наистина хората никога не оценяваха нещата, които имат. На Илай винаги и малкото му беше стигало, когато не включва изпълнено със стрес и психически тормоз, ежедневие.
- Глупавото ми момче, нали всички се събираме в тази къща за празниците! - обади се отново мащехата му, напомняйки за присъствието си. - Не е редно всеки да прави каквото си реши, трябва да се съобразяваме, защото сме едно голямо семейство, нали така?! Хайде, отивай да се измиеш, че закъсняваш за срещата! Не бива да караш онази девойка да те чака, какъв срам! Върви! - изведнъж го буташе да рамената, сякаш това беше най-важният ден в нейният живот, не в неговия. А тъкмо Илай сметна, че идеята да закъснее не е лоша, щеше да го представи в кофти светлина и да откаже момичето от по-нататъшни срещи с него. Въпреки че по принцип той бе човекът-точност и мразеше да закъснява дори за срещите, които бяха по-скоро по задължение. Същото се отнасяше и за някои скучни учебни предмети в училище.
- Някой да не е умрял, че си толкова щастлива днес, скъпа? - отникъде изникна и баща му - съдия Стивънсън, към когото Иля винаги се обръщаше точно така. Не бе сигурен дали някога щеше да може да го нарече "татко", към което той упорито се стремеше. Очевидно днес всички, освен Илай, бяха в прекрасно слънчево настроение и показваха белите си зъбки. Берта притича до мъжа си, който дълбоко в душата си също мразеше и никога нямаше да му прости за изневярата на медения им месец. Въпреки това, ако искаше първо да разкара Иля, трябваше да стане по-любима на съдия Стивънсън, отколкото бе копелето му. Истината, уви, беше, че тя може би завинаги щеше да се ползва с уюта на връзките му и с кредитните му карти, но никога нямаше да е способна да стигне до сърцето му.
- Аз ще тръгвам. - рече мрачно, отвръщайки поглед от картинката пред себе си и запътвайки се към уредената среща. По пътя си спомняше как съдия Стивънсън му разпаряше за своя уреден брак с Берта и как двамата се намразили на още на първата си уредена среща, а пък на втората решили да се оженят, основно заради изгодата от брака им.

- Съжалявам, че закъснях. - каза леко задъхан, присядайки на стола, срещу непознатото момиче. Никак не му се занимаваше със срещи, още повече с подобна насока, но някак си бе съжалил баща си. И все пак се намираше далеч от мисълта да свърши като него. - Качих се по стълбите, че асансьорът беше претъпкан. - добави, за да обясни потта, спускаща се от челото му, която започна да бърше с луксозната бяла кърпа на масата. След няколко секунди взе менюто пред себе си и започна да си вее с него, за да прогони горещината, която бе обляла тялото му. Господи, това ненаситна бяха дванадесет етажа! А той сериозно бе изгубил форма. Усмихна се на новата си компания, която също навярно бе тук по желание на родителите си. - За протокола - аз съм Илай, но навярно вече го знаеш. Г-ца Шарлот, нали? - искаше му се набързо да минат с формалностите по представянето, защото и без това момчето не го биваше много в тези работи.

Илай се усмихна вяло и мрачно, единствената усмивка, която можеше да докара от две години и половина насам. Просто вече не му бяха останали особено приятни мисли и неща, каращи го да се усмихва истински, изпълнен с радост и вътрешен мир. Мир със себе си, е то това бе нещото, което момчето отдавна търсеше, но така и не успяваше да намери. Единствено надвесен над нотите си с китара в ръка, успяваше да де доближи до някакъв вид спокойствие. Само тогава се чувстваше добре в кожата си.
- Няма какво да се лъжем, очевидно и двамата сме доведени тук по заповед на родителите си. Затова му викат "уредена среща", нали? - рече в отговор на първото ѝ изречение, като отвори менюто, което допреди секунда ползваше като ветрило. Умираше от глад, а и тренировката му с бързото приготвяне за срещата и изкачването на бегом на дванадесет етажа, определено си бяха казали думата. Вече не се чувстваше уморен, но усещаше как всеки миг коремът му ще започне да къркори. Взе празното листче в средата на масата и попълни набързо какво иска да поръча, след което подаде списъкът на Шарлот. Името ѝ му се струваше познато, но навярно само си въобразяваше. Може би се дължеше на това, че баща му му го беше повторил поне 200 пъти в рамките на изминалата седмица. Непрекъснато, когато се събираха на вечеря, му разправяше каква била Шарлот, вместо да го остави сам да разбере и да си извади изводи за себе си. Естествено, бе описал точно външния ѝ вид. Бе красива, прилежна и спретната, дори да опитваше да потиска маниерите си, по изразяването ѝ си личеше как бе възпитана по-стриктно, отколкото Илай. Но за него още никой не знаеше, че не се поддаваше на неща като етикет или пък разглезено богаташко държание. В очите на Иля, Шарлот ставаше за модел на кукла. Красотата ѝ не бе изкуствена, но бе някак твърде перфектна, а и изглеждаше крехка като порцелан. Личеше ѝ, че произлиза от богатата прослойка, въпреки че не се държеше като поредното лигаво "момиченце на мама и тати". За момчето си беше нормално да не прави впечатление на богаташ, защото, в края на краищата, бе просто едно копеле, а майка му, мир на праха ѝ, не беше нищо повече от бедна сервитьорка, прегрешила с когото не трябва. Разбира се, това бе всеобща тайна за обществото, затова баща му горещо го съветваше да се държи възможно най-любезно и от време на време да приглажда важно перчема си, или да поглежда към скъпия си часовник. Но не, копелето си оставаше копеле.
Синеокият смяташе, че е достатъчно готин да мине и без изкуственото преиграване на един богаташ, както и без да слага някакви скъпи ролекси, костюми и тем подобни. Вместо това, в момента почит напълно контрастираше на вида, в който се бе привела Шарлот. Нейната изтънченост си личеше и от километри без да продумва нищо, а за Илай... можеше спокойно да мине за някой уличен музикант. Носеше тъмносини дънки, леко протрити в колената по модел, риза на сини и бели райета и един суитшърт, защото сутрин беше хладно, но все пак той слави, докато се катереше по стълбите. Нищо, което да маркира богаташкото му потекло всъщност. Естествено, ако не се бе изнизал без да го види баща му, набързо щеше да бъде изцяло преоблечен.
- А според теб? - отвърна на втория ѝ въпрос с въпрос, леко повдигайки вежда, след което продължи мисълта си. - Виж, ще ти издам една тайна. - каза с лека ирония, защото навярно просто щеше да отбележи фактите, които и двамата знаеха за себе си. - Ти, като млада дама, разбира се, че искаш сама да намериш любовта и да избереш нея, независимо дали ще те нарани с драматичен кофти завършек, или ще те направи безкрайно щастлива до края на дните ти. Все ще е като по филмите, с пеперуди в стомаха, нерационални решения и всичките останали екстри. Е, може да не ти се вярва, но ние, момчетата, или поне аз, също предпочитам да оставя на сърцето ми да направи своя избор и да съжалявам от него, пред това да съжалявам за избор, който родителите ми са направили. Знаеш ли защо? Защото макар те да не го разбират, животът си е мой и колкото и компромиси да правя, ще продължа да живея тайно по совите правила. Същото важи и за теб, Шарлот. - довърши заключителната си реч, като забеляза колко съсредоточена бе тя в думите му. Тъкмо се изговори и закуската дойде. Слава богу, че стана бързо.
Мммм, палачинките бяха божествени. Навярно би се оженил за тях, въпреки че звучеше, сякаш ще си има цял харем. Е, какво пък, нали щеше да си ги изяде набързо. Илай поклати глава на нелепите си мисли, преглътна залъка си и отново погледна компанията си.Струваше му се като добре възпитано момиче, което обаче копнее да наруши чуждите правила, по които живее вече толкова години. И също му се струваше, че той може да ѝ покаже как да го направи.
- Между другото... - започна той шепнешком, подканвайки я да се приближи към него. - След закуската смятам да се чупя, защото такъв тип места не ми допадат. - той стрелна скришно слухтящите хора наоколо, които се правеха, че не ги гледат, но всъщност бе очевидно, че са шпионите на родителите им. Тяхната задача бе дословно да им докладват как преминава срещата им. най-лошата част бе, че им бяха съставили график за целия ден, който включваше вечеря и престой в хотел, което бе наистина доста неуместно. - След пет минути ще започна да броя до 3. Ако решиш да дойдеш с мен, на три хукваме към аварийния изход. - разказа ѝ плана си с калпазанска усмивка. Очевидно го беше правил и преди. Да, въпреки че това бе първата му уредена среща с момиче, имаше доста други срещи с разни роднини, на които присъствието му също бе задължително, но в един момент просто не издържаше на напрежението и се чупеше все по този начин. Аварийните изходи, нищо че бяха малко шумни, водеха от другата страна на сградата, където никой никога не причакваше, докато главния вход бе винаги пълен с охрана, скъпи коли и прочее. Нямаше как да стаен през главния вход, просто нямаше.

Шарлот седеше и го слушаше внимателно през цялото време, запаметяваше като послушно момиченце всяка една следваща дума, е явно бе станала прозрачна за околните. Толкова ли очевидно бе какво се въртеше в главата й, толкова лесно ли можеше да я разбере човек, какво изпитваше? Той ли щеше да бъде единствения последно време, който я питаше тя какво мисли по въпроса, въпреки, че определено думите му, бяха чисто доказателство, за начина, по който трябваше да изглежда живота й.
-Аз какво мисля? Не бях сигурна, че ще доживея деня, в който някой ще ми зададе този въпрос. Според мен това прехвърля всички граници, на свободата ми и правото на човек да направи своя избор. Но напоследък явно нямам право на каквото и да е било мнение. -отвърна му подпирайки ръцете си на масата и поклащайки леко глава с една глуповата усмивка. Той бе до болка прав и тя знаеше това. Знаеше, че искаше сама да изпати от така нареченото влюбване, защото тя знаеше, че живота и любовта не можеха да бъдат като в приказките и да имат винаги един перфектен завършек, винаги да завършва с " и заживели щастливо до края на дните си" и въпреки това, тя искаше да се изпари сама, а не да е принудена да го направи. Отдръпна ръцете от масата облягайки се на стола и се вгледа отново в него, имаше нещо, нещо което толкова силно искаше да научи, какво го правеше толкова по- различен, защо не изглеждаше като поредното богаташко леке, с който Шарлот се бе срещала не веднъж. Не той не притежаваше нищо от това, което тя или някой друг от познатите й, защо познати? Ами много просто, в техния свят не можеше да съществува истинско приятелство. Но той бе различен, интересен и сякаш грабваше вниманието й, жадно да разбере истината и да стигне до дъното на историята му или пък може би тя усещаше, че той може да й покаже другата гледна точка на нещата, онази за която тя толкова силно копнееше, онази крачка, която е бе страх да предприеме, да престъпи всички правила, които бяха създали родителите й, да потъпче принципите им. А това наистина я привлече, и ето отново мислите й и наблюденията й към момчето бяха прекъснати от пристигането на закуската и въпреки всичко, точно в този момент, тя предпочете да се въздържи и да остане единствено и само на портокаловия си сок, докато го наблюдаваше колко сладко похапваше от палачинките е и тя би го направила, но точно в момента нямаше желание за закуска може би желанието й бе да опознае онази страна на Илай, за която баща й изобщо не бе споменал. Моля ви обяснете й, кое момиче не бе провлечено от момче което не зачиташе правилата и винаги ги нарушаваше. Е явно и тя нямаше да остане по назад, а следващите му думи не се забавиха. Шарлот проследи погледа му и видя хората, който ги наблюдаваха, макар и тайно винаги можеше да ги различиш от останалите. Върна погледа си на него и лека усмивка заигра на лицето й.
-Кажи ми, наистина си решил да потъпчеш плана, който ни е предначертан, нали? - не си мислете, че не бе доволна от това, просто явно наистина думите му отговаряха на по горните й мисли, отговаряха на въпросите в главата й, явно наистина щеше да й покаже онази тръпка, от която Шарлот се нуждаеше, за да върне момичето което бе преди родителите й да се опитат да се разведат, а това момиче й липсваше ужасно много. - Разбира се, защо не. Може би ще е много по - забавно от това, да следваме точно начертан график. - съгласи се с него, за пръв път през всички тези години тя бе решила наистина да застане срещу родителите си и да им покаже, че те не могат да вземат тези решения вместо нея, не можеха да й наредят как да живее живота си и кой да обича или кой да присъства в него. Беше наистина готова да върне себе си, онази Шарлот, която не бе сериозна, а бе просто момичето което не я бе грижа какво трябва да направи, за да угоди на родителите си, не беше момичето, което се притесняваше какво ще кажат те. Не беше тази Шарлот, която седеше в момента в поредния снобарски ресторант, което изобщо не бе част от вкусовете й. Всичко тук бе една болна представа на родителите им за добро прекарване на първа среща, но ако тя трябваше да решава определено нямаше да протече по този начин, може би просто щяха да се забавляват и да забравят, за момент за кръвната си линия. Да ето това предпочиташе пред този ресторант, къде всичко бе прекалено изискано, прекалено приличащо на родителите й. Място където те се чувстваха добре, но не и тя. Тя просто не беше в кожата си тук. Нищо от всичко не бе в кръвта й. Въпреки, че много хора биха се обърнали в този момент и биха казали, че кръвта вода не став, но Шарлот не бе на това мнение в момента.
-Предпочитам да съм навсякъде другаде пред това да съм тук. - нямаше предвид компанията му, а самото място, все пак разбрахме какво бе вече мнението й по въпроса и бе готова да рискува и да получи упреците на родителите си само за да се почувства отново онова момиче което беше тогава.

Усмихна се на Шарлот, докато дебнешком наблюдаваше местоположението на шпионите. Някои от тях дори разпозна, въпреки смешните перуки и очила, не им беше за първи път да го следят.
- На три. – прошепна момчето, прикривайки устата си с чашата, в която до преди малко имаше дълго кафе.Харесваше му да се чувства като Джеймс Бонд, макар че бе наистина далеч от нивото му. Нямаше значение, щом плановете му винаги се увенчаваха с успех.
- Едно...- започна броенето си, умишлено правейки дълги паузи. Новата му компания го гледаше с напрежение и нетърпеливо очакване, несъзнателно стиснала покривката на масата с едната си ръка. Очевидно това наистина беше нова стъпка за нея, а може би пък бе напът да се припомни нещо, отдавна забравено. Момент, отдавна забравен, но съществуващ сред спомените от детството. Но, хей, все още имаха време да вършат лудории. Все още не бяха надраснали възрастта на щуротиите и непослушанието, на безразсъдството и адреналина. Във вените на всеки тинейджър кипеше онзи непреодолим и необорим инат, несравним с нищо друго. Надали имаше нещо по-вироглаво и силно от това. Това представляваше оръжието на всяка млада душа, водена от изгарящия си копнеж за свобода, в свят, в който всеки бе нечия марионетка.
- Три! – дойде ред на заветното число, непосредствено след чието изричане Илай се изправи и хукна към неочакваната посока, следван от Шарлот. Дългите ѝ коси се развяха неспокойно и буйно, а кикотът на лудостта не закъсня да се изтръгне то нея, когато двамата вече задъхани стигнаха до най-долния етаж на лъскавата сграда. Изходът беше пред тях, спасителната светлинка на утринните слънчеви лъчи си проправяше път през малкия процеп на вратичката.
- Дай ми секунда, ще проверя дали е чисто. – този път почти прозвуча като таен агент, което го изпълни с въображаема представителност. Илай подаде рошавия си перчем навън, бавно отваряйки аварийният изход. Някъде зад тях все още се чуваше сирената, която се бе включила щом поеха по страничните стълби, които бяха предназначени само по време на евакуация. Е, за тях уредените срещи се считаха за бедствия, бяха си наравно с пожарите и земетресенията, така че евакуацията бе наложителна, след като друг начин за бягство не съществуваше.
- Чисто е, да вървим! – потвърди бързо и двамата се изнизаха, отново тичайки по посока на автобусната спирка, влагайки останалите си сили. Нямаше да им се размине, ако ги хванат сега. Всъщност то беше ясно, че при всеки случай нямаше да им се размине някой друг скандал и типичното родителско конско, но нека поне си струваше- щеше да е кофти, ако загубеха възможността да се позабавляват малко, преди отново да се върнат към задушаващата ги реалност.
Автобус номер 35 ги докара до последната спирка, намираща се на другия край на града, в крайбрежната част. Двамата се изтърсиха, изпълнени с ентусиазъм и все още кипящи от адреналин. Илай все още усещаше остатъчното парене на ходилата си, породено от тичането. Трудно му бе да си спомни кога бе последният път, в който бе тичал така и същевременно изхвърлял всяка тежест от душата си, подобно на въздушен балон, подготвяш се за своя нов полет. По пътя към заветното място Шарлот го питаше няколко пъти къде отиват, но синеокото момче реши да се направи на потаен, за да задържи интереса ѝ. Пък и нали щом стигнеха, щеше да види мястото с очите си. Морският бриз вече доволно разрошваше косите им и галеше лицата им. Придошлите вълни плискаха самотните скали, пеейки своята магическа песен. Друго не се усещаше. Не много хора знаеха за това място, защото всички се бяха събрали на плажните ивици, прекарвайки ги както всички останали. Иля си имаше малко особени предпочитания и откакто с...някогашните му приятели бяха открили това място, продължаваше да идва тук, дори, след като остана отново сам. Разбира се, старата му дружина нямаше никога да се върне, и макар да беше странно, на това място сякаш усещаше техният дух. Духът на събралата се край скалите компания, всеки от които носеше по нещо. Някой беше свил цигарките на мама, друг – бирата на тати.. Колкото до Илай, той винаги носеше ноти със себе си, както и любимата си дванадесет струнна китара. Беше доста различен от останалите, но точно това го правеше душата на компанията. Бяха го приели по някак естествен начин, знаеха всичко за него, дори произхода му, с който той също не се гордееше...но някак си всичките тези неща нямаха никакво значение за тях, те дори не ги споменаваха, никога не засягаха болните му неприятни теми, бяха бандата, която всички в училище наричаха „Тъпанарите“, но бяха единствените, които защитаваха момичетата дори извън учебно време, бяха единствените, които никога не биха ти забили нож в гърба. За Илай най-голямата справедливост беше това, че онези с най-големи сърца винаги си отиваха рано от този свят. Навярно, защото той вече бе така мрачен и покварен, че не можеше да приеме и мъничкото светлинка, която му се струваше прекалено ослепителна и заплашителна.
Тук, само на това място, Илай Стивънсън можеше да изкрещи свободно „Еби се, Свят!“, след което му олекваше на душата. И не, въпреки многото спомени, които му носеха тези скали, не му беше тъжно. Никога. Наоколо намираше желаното спокойствие и уютът, който не бе способен да почувства в своя дом, който все така чувстваше като чужд.
- Това е мястото!– съобщи с радостна въздишка синеокото момче, подканвайки компанията си да се качат горе. Намираха се пред огромна кула, някога играеща ролята на морски фар, но вече отдавна зарязана. Такива забравени от човека места доста привличаха Илай, някак си той се чувстване по същия начин. Въпреки че знаеше, че баща му го обича истински, поради някаква причина любовта му никога не достигаше до него, защото бе изразявала само с материални средства. Това нямаше с какво да докосне душата на Илай. Той не ценеше вещите, а жестовете.
Изкачиха се на върха, откъдето можеше да се види почти целия скалист бряг, а морският полъх бе още по-осезаем. Днес небето почти се сливаше в едно с водата. Два различни елемента се превръщаха в една безкрайна величина. Стадо гларуси прелитаха наоколо, играейки си с вълните.
- Тук сме нищо повече от две свободни души... – тихите му думи се сляха с насрещния вятър, който ги понесе сякаш надалеч. Момчето притвори очи, чувствайки се за миг част от безкрайното небе, ширещо се над него. Остави на сетивата си да поемат соления аромат и всички заобикалящи го звуци.