реката

by **Katya Nagiev.** Нед Юли 17, 2016 11:06 pm

Беше един от ония дни..дните,в които меланхолията бе обгърнала с цялата си прегръдка съзнанието на Нагиев и само мрачни,студени и празни мисли се лутаха в главата й. Все едно падаха листата на дърветата,все едно беше есен и сякаш тя можеше да усети студения полъх на ледения северняк..смяна на сезоните,така го наречете. Момичето седеше на перваза на прозореца си, а вратите на прозореца бяха широко отворени.Крехкото й тяло бе покрито с парче плат,стигащо до коленете й. Мекият и топъл вятър на вечерта галеше косите й,каращи ги да придобиват една естествена и непринудена форма, която правеше външният й вид напълно съвършен. Ирисите й се бяха впили далечината,в светлините на града. Това беше един от ония моменти, в които животът й минаваше като на филм, спомнеше ли си нещо усещаше всички чувства наново. Лицето й бе безизразно, единствено дългите мигли, които пърхаха като пеперуди нарушаваха иначе застиналото й лице. Катия обичаше тези вечери, вечерите, в които можеше да си позволи да не бъде тази ледена кралица, която всички познаваха. Можеше да седи така с часове, но след известно време, когато направеше равносметката решаваше, че е време да се забавлява, както направи и сега. Трябваше да излезне, да се разкара нанякъде... Може би някой от поредните клубове или просто да се разходи в парка. Където й да е само да не продължава да седи така. Въпреки, че именно седенето на прозореца я успокояваше толкова много.
Момичето отвори вратите на гардероба си и измъкна едни прокъсани къси дънки,разбира се,така ги бе купила, бяла тениска,която щеше да покрие поне част от горната част на тялото й и черен сутиен. Облече ги набързо,среса косата си, нанесе спирала и червило върху устните си,от онова,тъмночервеното, което й бе като запазена марка, обу черните си кецове, имаше съвсем небрежна визия, но на Мари не й трябваше много за да постигне ослепителния си вид, грабна ключовете от апартамента и излезна заключвайки го. Вървеше по улиците към плажа, съвсем не обезпокоявано, а апартамента не бе прекалено далеч, от плажната ивица.
След като пристигна момичето се изкачи на хълма и пред нея се откри пленяващата гледка на морето, на луната, която даваше перфектното си отражение в него. Седна върху пръста и извади от джоба на дънките си табакера.Измъкна една цигара,а след секунди димът се разнесе. Странно, но Нагиев обожаваше чувството, когато усещаше как дробовете й се изпълват с дим. Цигареният дим прогаряше дробовете на момичето,а за нея това чувство бе почти равносилно на това от що-годе добър секс. Катия обичаше да прави неща, които..биха я убили по-бързо като тютюнопушенето, алкохолът и тем подобни, които бяха определени като "грехове" и "неправилни" действия в обществото, но всеки знае, че тя никога не се бе съобразявала с него нямаше и да го направи. Въпреки, че на нея не й костваше и грам от всичко това, неправилни неща? И всичко, което можеше да ви дойде на ум точно в този прекрасен миг. Нагиев усещаше въздухът,как навлизаше в дробовете й,как ги изпълваше. Притваряше леко очи,а щом ги отвореше погледът й срещаше лунната светлина, която ги заслепяваше,но тя упорито отказваше да ги затвори отново.Не искаше да пропусне и миг от тази гледка.
Добре де, но ако продължаваше да седи тук, колкото й красиво и спокойно да бе, тя определено нямаше да намери каквото й да е било забавление. Лека въздишка се откъсна от устата й, докато ставаше от земята. Тръгна с бавна крачка обратно по скалите.Докато не си удари крака в нещо. Скала. Камък... едно от последните й предположения би било за човек, но именно това се бе изпречило на пътя й или по – скоро беше някой от крайниците му. Разтърси главата си, която в момента представляваше вихри от безпорядъчни мисли и се обърна към момчето.
- Съжалявам, не ви видях...
И въпреки че нещата й се виждаха двойни (най-вероятно смяната на състояние от над-земята – върху-земята), тя подпря лакътя си на скалите и направи смел опит да се изправи.

by **Davon Ice☣** Пон Юли 18, 2016 12:02 am

Елвира... Елвира... И само Елвира... Дейвън избухна в офиса и започна да крещи на всичко и всички около себе си. Хвърляше кристалните вази, които имаха досадния навик да стават на изключително мънички стъкълца. Поредната ваза полетя към вратата, която тъкмо се затваряше. На момчето му беше омръзнало да слуша за това момиче. Не искаше и да си помисля колко противен работен ден щеше да се окаже следващия. Очите му се извъртяха към стенния часовник и се потънаха в искрящите стрелки, инкрустирани със злато. Винаги обичаше плавните отмествания на най-голямата стрелка. Тик-такането го изнервяше, а когато чуеше подобен дразнител, се опитваше да се измъкне, колкото се може по-бързо. Трополенето на дясната му ръка върху стъклената маса го успокояваше, но внезапните помисли за реалността го връхлитаха тъй внезапно, че юмрукът му толкова силно нанесе удар на гладката и проблясваща повърхност, че широко обхващащи пукнатини се образуваха. Лявата му ръка премина разсеяно през косата.

" Трябва да се махна оттук... Поне за момент!"

Последно подрънкване по масата и Дей беше вече на крака. Ръцете му хванаха коженото яке, висящо точно до прозрачната врата, която се беше сдобила преди секунди с още няколко драскотини.

" Проклети идиоти! Заобиколен съм от тях!"

Натискът на копчето на Jaguar XJ го накара да се успокои. Колата просто мъркаше под контрола на Дейвън. С натискането на педала мъжът се изстреля. Уличните лампи го караха да се замисли за бъдещата му локация и къде точно ще се озове. Мислеше да се отбие до скалите, където нямаше почти винаги никого.

" Да, точно нататък"

Ускори изведнъж и след около пет минутки се озова там. Отвори багажника на колата си и извади едно куфарче, което беше добре скрито при резервната гума. Заключи и тръгна към скалите, където успя да се скрие зад един масивен камък. Отвори бавно куфарчето и погледна в него.

" Отново заедно"

Мислеше си дали не беше нередно. Искаше да опита отново. Предишният път беше върховно. Пръстите му премахнаха закопчалката и предпазителя. Очите му проблеснаха на лунната светлина. Бяха като две малки въгленчета, които щяха скоро да изпитат най-невероятното чувство на света. Искаше тази еуфория, искаше цялото му същество да трепти в един непрекъснат резонанс. Извади със свободната си ръка къс маркуч, който се намираше също в това ковчеже и затегна точно над лакътя си. Усещаше как възбудата му експоненциално нарастваше, а в момента, в който иглата проби кожата и усети минималното "ощипване", така наречено от повечето лекари, почувства ендорфините и адреналина, които се отприщиха в кръвта му. Сега оставаше само да натисне леко. Изведнъж някой го срита, което накара Дейвън да скрие веднага спринцовката и да затисне малката раничка, причинена от неуспешното дрогиране.

- По дяволите, момиче, внимавай къде ходиш! - това бяха само част от думите му, повечето от които читателите не мисля, че биха одобрили да видят написани черно на бяло. - Да му се не види!

Затвори куфарчето и погледна към фигурата, която беше изправена пред него. Устните му се разтеглиха в толкова широка усмивка и то толкова светкавична, че наблюдател би помислил, че е психопат.

- Екатерина... Малката Екатерина. Тук? - тих и чаровен, но дяволит смях се разнесе наоколо. Мъжът се доближи до малката, а устните му леко докоснаха врата и', като ароматът от парфюма и' изпълни дробовете му. След това се отдръпна леко назад и я погледна право в очите, като дори не мигаше - Наистина си тук.

Ръцете му се спуснаха по ръцете и', а пръстите му се обвиваха около дланите и'.

by **Katya Nagiev.** Пон Юли 18, 2016 12:54 am

В миг, в който чу гласа му Катя съжали, че бе тръгнала в тази посока. Защо й трябваше да го прави толкова добре се справяше с покриването си от него. А сега? Какво съдбата си правеше шеги с нея ли? Наистина ли точно това се случваше, наистина ли точно това трябваше да се случи, да я открие отново и отново да се чуди какво да направи, за да избяга.. брат й бе прав когато я посъветва да замине за Русия, но естествено нашата госпожица не желаеше да остави живота си в Калифорния и ето точно в този момент тя съжаляваше именно за това, че отново не бе послушала брат си. А точно в този момент не искаше нищо по – силно от това да избяга. Да се скрие някъде по плажа, защото знаеше, че веднъж намерил ли я е нямаше да успее отново да се измъкне както първия път
Защо живота й бе толкова жестоко скапан? Винаги все на нея се случваше това което най малко бе искала. Когато Дей се приближи към нея, а устните му докоснаха плътта по вратът й, тялото й се скова всякаш не искаше да помръдне, за да не бъде наранено. Усещаше ръцете му разхождащи се по нейните, а тя действително се бе вцепенила от ужас, ужаса който изпитваше докато гледаше във втренчения му поглед. Кат събра цялата си смелост, за да се отдръпне от него. Не искаше, а и не можеше да си позволи тази близост с него. Преди...когато го видя за пръв път, когато се влюби в него той не бе такъв. Но след като го опозна Катя искаше единствено и само да седи настрана от него, в мига, в който се осъзна с какъв човек си имаше работа се отказа. Отърва се от него, а ето ги пак тук седящи един срещу друг. Преди не му противоречеше, но сега...сега тя вече не бе неговата кукла.
-Просто не ме докосвай. – отвърна му тя, с леки трапчинки на притеснение в гласа й. Колкото й да не й се искаше бягането й бе свършило, колкото й да не искаше ето го той отново бе тук и всякаш тази игра на котка и мишка отново щеше да започне.
-Не разбираш ли от намеци? – попита го, но този път си бе върнала увереността. – Не те искам около себе си, не ти ли стана ясно след тази година прекарана в криене?- нямаше да се поддаде на чара му този път, прекалено добре знаеше колко коварен може да бъде, но също така знаеше, че този мъж винаги бе една стъпка преди всички . Но не и днес, днес Катя нямаше да му позволи това или поне тя в това вярваше. Искаше й се също така да повярва, че може би той щеше да я остави намира, но може би това никога нямаше да й се случи.
-Единственото, което искам е да ме оставиш намира.- Несъзнателно отстъпи още няколко крачки назад всякаш искаше да се предпази от реакцията му. До сега само веднъж му се бе противопоставяла и тогава не бе останала, за да види развръзката на нещата. Но днес вече тя нямаше да бяга, защото ако продължаваше да го прави никога нямаше да се отърве от него.

by **Davon Ice☣** Пон Юли 18, 2016 1:27 am

Студена усмивка се разля за пореден ен факториел път. Отдръпването и' му харесваше, но това, че си мислеше, че ще се измъкне безнаказано, абсолютно противоречеше на разбирането му. Не можеше ли това момиче да разбере, че той ще я остави единствено и само ако може да я контролира, да контролира богатството и', да може да владее сърцето и', но без да дава нищо обратно. Наведе се, за да вдигне куфарчето и едва доловимо пъхна две от спринцовките в задния си джоб. Заключи ковчежето, а след това се изправи. Погледът му спря върху притесненото и привидно побеляло като платно лице на Екатерина.

" Да не мисли, че ще побегне и ще се изплъзне от лапите ми? Няма да се случи още веднъж"

Само мислите за предишните им действия го караха да потръпва. Стараеше се да и' отвлече вниманието, за да не успее да забележи плана, който нахлуваше във всяка една клетка - щеше да я приспи. И то по какъв начин. Но затова му трябваше тя да се отпусне, да не го очаква. Как щеше да го направи - по стария начин - щеше да я прелъсти, но внимателно и деликатно. Започвайки да се доближава, можеше да дочуе забързващото се дишане на девойката. Виждаше как трепери все повече и повече, но увереността и' беше забележителна, притежаваше повече кураж от предишния път. Повече характер. Но скоро той щеше да се изпари като алкохол. Усещаше яростта, която го жигосваше отвътре, възпламеняваше лицето му, а заради това изразът на лицето му се промени коренно. Още една крачка.... Толкова рязко я допря до стената, че се чу тъп удар на тялото на момичето. Дясната ръка на Дейвън се запъти към лицето и', но се стовари с огромна сила върху скалата точно до физиономията и'.

- ТИ си моя! Моя и това е! Не можеш да се спасиш от мене! Никога няма да те оставя! Винаги ще съм твоя сянка, винаги ще те следвам в мрака, където си ти, там съм и аз.

Пореденият удар този път беше извършен с лявата ръка. Дей знаеше, че в този момент тя го мислеше за побъркан, за откачен. Не се и съмняваше. Всичките момичета, които беше заплашвал по подобен начин, имаха подобни изражения на лицата - изплашени, без изход, затворени между две масивни ръчища и обемисто мускулесто тяло. Приближи се още няколко сантиметра до лицето и'. Дъхът и' по кожата му го възбуди, накара всяко едно косъмче по тялото му да се изправи.

- Бъди разумна, Екатерина! Знаеш какво трябва да направиш, лесно е - прошепна Дейвън, затваряйки очи и докосна нежно устни до врата и'. Лявата му ръка се отпусна и хвана брадичката и', а след това вратлето и'. Изящество, прелест - само тези две думички се повтаряха безконечно в съзнанието му. Чупливост, крехкост - бяха следващите. Подозираше, че момичето беше започнало да се поокопитва. Това не беше от никакво историческо значение.

- Хайде, Кат - промълви, а другата му ръка бавно се спусна надолу, докато пръстите им не се преплетоха, а Дей се отдръпна, вглеждайки се дълбоко в очите и' - Искам да ми се довериш и да ми довериш всичко. Можеш да ми имаш доверие. Хайде...

Доближи се още малко, като изчакваше да види как момичето ще реагира и дали ще трябва да извади другите си козове.

by **Katya Nagiev.** Пон Юли 18, 2016 2:31 am

В момента имаше нужда единствено и само от много воля и много кураж. Нямаше да се предаде не и този път или поне не и лесно. Защото ако го направеше знаеше, че цялото това бягане и криене нямаше да е имало смисъл. Някак си трябваше да се справи с всичко това. Винаги бе мразела когато правеше така.. чар, чар на който толкова трудно се устояваше. Винаги се бе поддавала, но не и днес. Ако я искаше трябваше да я извлече от там. Не искаше да му дава каквото и да е било от себе си.
Именно за това й трябваше много силна воля. А времето през което бе прекарала далеч от него я бе научило да бъде силна и да спре да се поддава на манипулациите на хората, бе я направило всякаш по- силна. Но близостта му сякаш я връщаше крачки назад. Дишането й зачести, бе й трудно сякаш да диша, тръпки се бяха появили по кожата й, а това му държание я изпращаше някъде назад във времето, в което наистина не желаеше да се връща.
Катя си пое дълбока глътка въздух, а сърцето й заби по- бързо. Ако си мислеше, че тя беше същото момиче жестоко се лъжеше. Дръпна ръката си от неговата. Постави ръцете си на гърдите му и събра цялата си сила да го отблъсне от себе си поне малко. Защото ако трябва да бъдем честни близостта му никак, ама никак не й помагаше.
-Виж сега, никога няма да бъда отново твоя! А още повече да се поддам на чара ти. Не съм твоя марионетка. Вземи най- накрая да го възприемеш. – толкова силно се надяваше да я разбере един път завинаги, но лошото бе, че винаги е имала чувството, че си има работа с побъркан човек колкото и да го бе оправдавала. Силно се надяваше да му дойде акъла в главата за времето, което бе минало, но явно тези неща не се получаваха по този начин.
- Както и не бих ти се доверила за нищо на света. По вероятно е да се доверя на някой убиец отколкото на теб. – воля.. смелост само това трябваше да остане в нея. Нямаше да му се случи. Щеше да си тръгне от тук каквото и да стане. Или поне тя си мислеше така. – Искам те възможно най- далече от себе си. Вярваш ли ми, че проклинам деня, в който те срещнах. Нямам по- голяма грешка от теб в живота си.- нямаше да покаже отново слабостите си пред него не искаше да я доближава изобщо. Понякога й се искаше да бъде невидима, но нямаше как да й се случи. Тя винаги бе имала лош късмет, но точно тук се надяваше да не се прояви отново. Искаше й се толкова много изобщо да не бе излизала тази нощ, но нали не можеше да си седи на дупето .
- А знаеш ли какво искам, аз? Не, не ми отговаряй аз ще ти кажа искам теб далеч от себе си и изобщо не си помисляй отново да ме доближиш! – заяви му тя като отлепи гърба от скалата и се вгледа в очите му нямаше да позволи страха да се прокрадне отново в нея. – А сега ако ми извиниш има прекалено много по- важни от ТЕБ неща. – блондинката понечи да го заобиколи наивно убедена в това, че той щеше да й позволи да го стори.

by **Davon Ice☣** Пон Юли 18, 2016 3:40 pm

Дръзките действия на момичето не се понравиха на нашия герой, но той я пусна. Трябваше тя да е спокойна, за да може планът да заработи - истината е, че не искаше кой знае какво от нея - просто забавлението беше на първо място. Дейвън харесваше да си играе с хората особено когато тя се поддаваше на психическия тормоз, оказан и' от непоправимо добрия в тази област мъж. Отслаби хватката и точно както очакваше - Кат се изскубна от мускулестите му ръце. Сложи една объркана маска на изваяното си лице и се обърна към куфарчето. Момичето с бърза крачка се отдръпваше от нашия герой, но всички сме на едно мнение - няма да успее да постави достатъчно голямо разстояние помежду им. Едно-единствено нещо ненавиждаше Дей - да го подценяват, което в повечето случаи водеше до непредвидими премеждия и искрено неприятни преживявания.

" Ходи, малка Екатерина..."

Мозъкът му работеше на няколко нишки, обмисляйки всяка една възможност и преценявайки ситуацията. За няколко секунди се оказа зад гърба и', безшумно и безмълвно. Маркучът се стрелна към лявата и' ръка, като се уви, както змията в Библията се увива около дървото с ябълките. Предметът стисна здраво, а с един замах Дейвън завърза средството точно над лакътя, за да е по-стабилно. Знаеше, че не я е изненадал, защото макар да изглеждаше малка и невинна, под тези водопади златисти коси се криеше остър ум, но не достатъчно физическа сила, за да може да противодейства на масивните ръце на мъжа.

" "Любовната" история винаги има край. И на тази мисля, че и' се задава..."

Завъртя я грубо и я дръпна към себе си, бяха на четири очи и неговите две ръце. Устните им се допираха едва доловимо, а дъхът му галеше кожата и'. Сега Адът на Данте ще се отприщи върху нея.

- Искаш ли да видиш на какво съм способен? Щом ме предизвикваш, така да бъде!

В този момент извади светкавично една от спринцовките, премахна предпазителя и заби грубо иглата в ръката и', разпръсквайки голяма доза хероин. Можеше да почувства всичко това, възбудата отново се върна. Харесваше му да се гаври с всички. Може би беше извратен, може би беше изрод, но членът му казваше друго. Момичето започна да се отпуска в ръцете му, като притваряше очи. Дозата, която и' инжектира, беше достатъчна, че да приспи кон - около двойно по-голяма от предишната му.

Нежно остави момичето на близката скала и премахна маркуча. Направи абсолютно същите действия и инжектира обичайното в ръката си. Можеше да чуе слабото дишане на момичето, можеше да забележи наистина колко ярко свети луната. Усещаше всяко едно нещо забързано, сякаш всяка молекула в тялото му се забързваше и пулсираше. Завлече Екатерина до колата и я пъхна в багажника заедно с куфарчето, а след това се покатери в колата. Беше запазил и малко от веществото за по-късна употреба. От опит му беше ясно, че след няколко минутки тези чувства ще изчезнат и ще трябва отново да си я бие. Сухота започваше да се появява по устните му, а дишането му се забавяше.

" Да, трябва сега да си бия и останалата част "

За миг изгуби поглед от платното, а скоростта, с която се движеха, беше от трицифрените числа по-големи от 200. Не беше предвидил да стане нещо подобно - някакъв мъж изведнъж изскочи. Колата беше тиха и нямаше как да я чуе. Последва сблъсък, след това писък и след това всичко изпадна в тъмнина.

by **Katya Nagiev.** Пон Юли 18, 2016 5:22 pm

Защо ли изобщо за секунда си бе помислила, че щеше да я остави намира, че щеше да й се размине? Е не стана това, което й се искаше. Виждали сте разплакани детски очи, молещи се да получат точно това, което искат, в момента очите на Катя бяха същите. Молещи се просто или да я пусне или този път всичко да свърши по- бързо и болката и всичко. Но знаеше, че нищо не свършваше бързо той му се наслаждаваше. Вземаше всичко, а в замяна не даваше абсолютно нищичко. Омразата бе нещо неприсъщо за нея, нещо което не бе изпитвала преди, но към този човек тя изпитваше точно това чувство. Кога живота й щеше да се изясни? Кога болката щеше да спре? Не и ако Айс все някак намираше път в живота й. Той бе именно тази болка, която течеше във вените й както кръвта й го правеше. Беше ли способна отново да се справи с всичко или този път щеше да се разпадне след поредната негова игра? Нищо всякаш не зависеше от нея, дори живота й всякаш зависеше именно от този мъж. Бързите му движения и болката извикана в тялото й последвана от действията му все едно щеше да я довърши. Сега вече започваше да съжалява, че не бе избрала доброволния път. Не знаеше какво щеше да прави с нея, но със сигурност съвсем скоро щеше да научи. Докато устните му докосваха така ефирно нейните Катя се отвращаваше. И искаше да му отмъсти за болката която изпитваше в момента. Момичето захапа долната му устна с всичката сила на захапката си. Нямаше въпреки всичко за остане по назад от него.
-Мразя те, мразя те повече от всичко останало. Рано или късно ще съжаляваш за това. – последни думи и бам отново болка, последвана от едно непознато чувство за нея. Не бе сигурна какво й бе инжектирал, но бавно всичко около нея всякаш изчезваше, а тя се почувства в безтегловност. Можеше да чуе как биеше сърцето й в началото бързо, а след това бавно всякаш искаше са спре. Искаше й се да остане в съзнание, но не можеше. Забързано, всичко бе толкова забързано, а в следващия момент бе замазано очите й искаха сами да се затворят и тя нямаше сили да се бори с това. Беше толкова тихо не чуваше нищо и единственото, което виждаше беше тъмнина. Страх започваше да се прокрадва в слабото й телце. Страх от неизвестното, страх от това, че единственото което чувстваше в момента бе просто ритмично поклащане и нищо друго. Точно в този момент на Катя й се прииска да се върне болката. И изведнъж всичко спря не усещаше онова поклащане само тъмнината и тишината я бяха обгърнали, а всякаш страхът стана най- добрия й приятел опиянил я в лапите си.
Колко време беше минало в тази тъмнина? Час, ден или седмица тя определено не можеше да се ориентира, изведнъж чувството за болка се настани в тялото й, тъмнината изчезваше но всичко в ума й бе мътно. Отваряйки очи отново я заля тъмнина, не знаеше къде беше, не виждаше нищичко, единственото което усещаше бе болка и задух. Имаше чувството, че ще се задуши намираше се на прекалено тясно пространство, а клаустрофобията й се обаждаше.
И тогава чу силен трясък, нещо се бе случило, а тя не знаеше или по скоро не можеше да прецени какво бе то. Удар и още един последвали от нова болка, тялото й сякаш искаше да се откаже все едно не можеше да издържи вече на всичко на което бе подложено. Следващия звук, който чу бе ужасяващото дращене на ламарина, който накара плътта й да потръпне, а всяко косъмче на тялото й да се изправи от звука. Но преди и да си помисли какво се бе случило току що, усети силния удар на главата си именно с нещо метално намиращо се около нея и тъмнината от загубата на съзнание отново я посети.

by **Davon Ice☣** Пон Юли 18, 2016 7:37 pm

Очите на Дейвън се отвориха. Не можеше да си намери място - картината беше размазана, всичко се въртеше. Светът сякаш беше разтърсен и всяка една частица от него се въртеше като спирала на времето. Под главата си можеше да почувства твърдия волан - въздушната възглавница не се беше отворила, което значеше, че от силния удар е възможно да е получил сътресение или счупване на черепа, но освен лека пулсираща болка, нашият герой не усещаше нищо различно. Ръцете му бяха сграбчили скоростния лост и кормилото и сега не можеше да ги пусне - може би заради внезапния епизод. Положи големи усилия да се изправи от твърдата и вдлъбната повърхност, като провери и краката си. Все още зрението му не можеше да се възстанови от шока, връхлетял го. Опита се да пусне скоростния лост, но не се получаваше. Ръцете му бяха изтръпнали.

" Какво, по дяволите, се е случило тук? "

Ненадейно стомахът му се сви и Дей започна да повръща до седалката. Заради наркотиците беше. Този момент вече го беше преживявал - един от страничните ефекти на повечето от фамилията прахчета, хапчета, спринцовки. Дейвън се опита да насили зрението си, като затваряше очи на много малки интервали от време и рисунката, наподобяваща творба на Пикасо, изведнъж се превърна в шедьовър на Да Винчи. Какво се беше случило?! Цялото стъкло беше изпълнено с толкова пукнатини, че приличаше на пяна от морски вълни. Нещо изключително остро и масивно се беше забило в страничната врата и се намираше на няколко сантиметра от десния крак на мъжа. Вратата му беше изчезнала, а единственото нещо, което можеше да различи отвън, бяха зелени растения. Не можеше да разбере къде се намира.

" Хайде, мамка му! "

Последен опит и най-сетне пожъна успех в захвата. Потърка ръцете си и реши да излезе. Пробва веднъж, втори път, но тъй като съзнанието му беше замъглено дали от наркотика, или от цялата патаклама, която настана, може би и двете, но не можеше да възприеме, че има колан около тялото си.

" Да му се не види!"

Премахна го и се изправи, залитайки. Тръгна бавно към багажника, пропускайки умишлено предната част на автомобила, където можеше да се различат някои органи от човека, който неразумно беше сметнал, че може да премине по такъв начин, докато Дейвън кара с бясна скорост. Буквално цялата кола беше окъпана с кръв. Намираха се някъде в някакъв парк. Близо до река. Момчето можеше да определи този факт по шумоленето на падаща вода. Не искаше да знае как са попаднали тук. Погледна за миг назад и видя как се е разминал на косъм да се разбие в огромна Секвоя Гигантея. С малко повечко залитания успя да се докопа до багажника, където част от него липсваше, а имаше огромна вдлъбнатина точно там, където се намираше и главата на момичето. Тръпки попъплиха по кожата на нашия герой. Не искаше да отваря. Надяваше се Екатерина да не беше станала на лютеница вътре. Но трябваше. Поне това и' дължеше. Натисна копчето и тези няколко секунди, в които се вдигаше, бяха сякаш векове - дълги, разрушаващи.

" Ох... Страхотно. Няма да трябва да плащам да мият кръв от багажника"

- Излизай! - издърпа я, без да сумясва, че сигурно е ранена, и я просна на тревата. Сега разбираше, че тениската му беше раздрана, а кръв на вадички се стичаше под дясното му око. - Събуди се!

Последното го изкрещя и я разтърси. Имаше само една алтернатива, за да не го тикнат сега в затвора - да запали колата и да махне номера. Вдигна се и взе туба бензин, която по някакво чудо все още лежеше непокътната до куфарчето с хероин. Извади спринцовките и бензина и грижливо поля колата, а след това претърси в жабката запалка. Свали номерата, които предварително не бяха завинтени, за да могат спокойно да бъдат премахнати при такава нужда, и сложи два, които му бяха продадени от негов познат.

" Толкова главоболия..."

Дейвън постави двата номера до припадналата Кат, а след това хвърли запалката, която изведнъж накара цялото превозно средство да лумне в пламък. Сега имаха няколко секунди да се измъкнат от там. Преметна през рамо Екатерина и тръгна с куфарчето и номерата през гората, стигайки до реката.

- Няма ли да се събудиш вече - извика недоволно момчето и я потопи в рекичката, очаквайки най-сетне да отвори сапфирените си очи.

by **Katya Nagiev.** Пон Юли 18, 2016 9:11 pm

Това ли беше всичко? Така ли свършваше живота й? Точно с него ли? Това ли беше смъртта, тъмнината заляла съзнанието й. Бе чувала какви ли не хубави приказки за смъртта бялата светлина и бла- бла, но тук нямаше нищо такова. Само тъмнина вече и болка не чувстваше. Всичко се бе обърнало с краката нагоре и нямаше на представа защо. Вече действително съжаляваше за това, че се бе скарала с брат си за глупости. Ако не го бе направила сега нямаше да се намира тук и нямаше да свърши така. Поне имаше едно хубаво нещо от цялата ситуация най- накрая щеше да се отърве от Айс. Нямаше да я тормози повече. Искаше един път завинаги да я остави намира и този ден явно беше днес. От една страна се радваше, че най- накрая ще бъде свободна, но от друга страна й бе мъчно за семейството й. Сестра й ..брат й. Жалко че всичко щеше да свърши така, но беше факт. Действително отново се замисли за всички неща, който говореха за смъртта. Филмовата лента през която ти преминава живота, е къде е? Катя не виждаше нищо такова. Само тъмнина..
Раждаш се. Живееш. Умираш. Остава само спомена за теб и безконечната болка в сърцата. Замисляха ли се кое ни кара да се смразяваме и потръпваме при мисълта за смъртта? Дали страха от неизвестното, страха от наказанието или дълбоката празнина в сърцата ни? Защо с развитието на науката и прогреса на техниката, човечеството не можа да намери лек срещу смъртта и страха от нея? Мисли и само мисли само това се въртеше в главата на блондинката. А може би си бе заслужила всичко това. Студ, мокрота нечии глас ето това изтръгна момичето от мислите й. Отвори очите си, но не можеше да фокусира почти нищо. Чу само раздразнения му глас. Беше й лошо, всичко я болеше все едно я бяха потрошили. Последния й спомен бе когата го ухапа, но след това всичко й се губеше.
-Ако продължаваш така със сигурност никой няма да ме има. – изнемощяло запротестира девойката не можеше да помръдне, а опиташе ли се изпитваше само болка. Беше адски чудно какво се бе случило.. какво й бе инжектирал, че в момента се чувстваше буквално като парцал. Дори нямаше силички да се отблъсне от него.
-Какво ми направи? – проплака Катя с тънко гласче, не че плачеше, не, никога повече нямаше да покаже тази слабост пред него. Просто нещата седяха така. Беше й студено тръпки побиваха тялото й, всичко наоколо й бе непознато искаше да се махне от тук и въпреки, че не знаеше какво я очаква единствения който можеше да я махне сега бе той. Може би щеше да подходи друго яче току виж я пуснал.
-Искам да се махна от тук и да ми обясниш какво се случи. – знаеше, че най- вероятно щеше да съжалява за решението си, но наистина й бе прекалено студено, лошо и всичко я болеше. Все още като че ли не можеше да дойде напълно на себе си, но все пак се държеше все още въпреки, че до преди няма и пет минути си мислеше, бе е мъртва.

by **Davon Ice☣** Пон Юли 18, 2016 10:47 pm

Дейвън я хвана за косата и я извлече от реката, без да отговаря на въпросите и'. Щеше да я игнорира, докато просто не спре. Иначе рискуваше да и' даде нещо, за което щеше да съжалява по-късно. Остави я на брега и нашият герой реши, че ще трябва да се позачисти, защото иначе пък можеше куките да надушат, че е катастрофирал, и тогава щяха да знаят. Мислеше бързо и за всеки един отделен елемент. Нямаше начин да го хванат. Тази не знаеше какво е станало - още един коз, който не трябваше да пропилява. Ръцете му минаха по тялото, отмивайки кръвта и мръсотията. Вече не кървеше от никъде.

" Какво ще стане, ако видят нещо. Трябва да запазиш самообладание, Дей. Няма да се поддадеш. Проклетата дрога не струва за нищо. Следващият път този идиот ще си го получи... в троен размер ще му отмъстя"

Отправи се към Кат. Огледа лицето и' отблизо, като изтри няколко капки кръв, които бяха засъхнали на бузата и', почти сигурен, че той беше източникът им.

- Хайде, тръгваме към вкъщи, малката - измрънка ядосано Дейвън и я качи отново на рамото си. Започна бавно да ходи, а тази жена не млъкваше. Дрънкаше ли, дрънкаше. В онзи момент нашият герой просто се изключи и продължи да ходи напред към дома си. След като ефектите на дрогата бяха отминали заедно с шока, беше осъзнал къде е отишъл. Намираше се в един парк точно до една от къщите на фирмата му. Баща му я беше купил отдавна, за да може да ходи там с любовниците си. Отвратителен човек. Дей никога не го е харесвал. Особено когато се опитваше да го поучи със своите противни съвети " Как трябва да се държим във фирмата". Фирмата вече е на Дейвън и той решаваше как да се държи с нея.

Рязко ръгна девойката, защото продължаваше със своите безсмислени изречения, които наистина вече го вбесяваше.

" Няма ли най- сетне да спре да дрънка и да преодолее факта, че няма да се измъкне, колкото и да иска. Това е просто немислимо. Щеше да остане малко в къщата, ще се забавлявам с нея, а чак след това ще я пусна да си върви по живо, по здраво там, откъдето е дошла."

В мозъка му звучеше като добър план. Лошото беше, че никой не свършваше добре след играта на нашия герой със съответния човек. В повечето случаи нямаше сили да диша, пък какво оставаше да си тръгне "по живо, по здраво". Е, повечето хора си тръгваха без бъбрек или черен дроб, но какво толкова? Живеем във век, човек може да си купи орган, все пак. Други се лишаваха от някои части от тялото, за които дори не сме подозирали, че съществуват. Но това беше друга тема на разговор. Изведнъж пред тях се откри не много голямата къща на семейство Айс, която Дейвън притежаваше. Време беше да се вмъкнат в мазето, където започваше интересната част от преживяването.

ПП РП-то продължава тук:
https://whenthesummerstart.bulgarianforum.net/t257-topic#3143

by Sponsored content

реката

реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката

Re: реката